Много често в кабинета говорим за това какво правим след като осъзнаем детството си, моделите от възпитанието си, това, че родителите ни са направили каквото са могли и колкото са могли, но не ни е било достатъчно, защото сме израснали с емоционално незрели или емоционално дистанцирани хора.
Какво означава да осиновим Вътрешното дете, да осиновим себе си?
Това е процеса по идентифициране и посрещане на нашите физически, емоционални и духовни нужди. Вслушването в нашия Мъдър вътрешен родител, който е тази опитна част от нас, служеща на нашия личен здравословен интерес. Всички имаме вътрешен родител. Мила, балансирана, дисциплинирана част от нашето вътрешно познание. Вътрешният родител е структура извън възпитаните модели. Той е отвъд проектираните родови травми, които сме интернализирали от собствените си родители.
Нашият Вътрешен родител е пътят към нашето изцеление.
Свързването с вътрешния родител е ангажимент. То е ежедневна практика. Повечето от нас живеят на автопилот. Вътрешният родител е тази наша част, която ни отклонява от нов „любовен интерес“, където бихме действали само през миналите си травми и бихме създали отново травма свързаност. Вътрешният родител е тази част, която нежно ни напомня, че самосаботирането е защитен механизъм, зад който стои страх от провала и ние имаме избор как да реагираме.
Всички ние имаме нужди и те са уникални за нас като индивиди. Първата стъпка е идентифицирането на вътрешната ни реалност и структурата, частта от нея, която наричаме Вътрешно дете, в която съхраняваме всичките ни непосрещнати нужди от детството, потиснатите ни чувства, травмите, които носим в тялото си, прекъсната ни връзка с чувството за детско учудване, креативност, въображение. Така че, фокусът не е само върху идентифицирането на тези болезнени аспекти, тези рани вътре в нас, а и върху култивирането на по-положителните аспекти на Вътрешното дете, с които сме загубили връзка. Това е първата стъпка: да признаем, че имаме това Вътрешно дете, да го идентифицираме в нас, да разберем, че сме прекъснали връзката си с една много важна част от нас и нейните позитивни страни. Всички ние имаме Вътрешно дете в себе си. И за много от нас голяма част от лечението ни се случва, когато признаем съществуването на това ранено човече.
Следващата стъпка към това да осиновим себе си и това малко дете вътре в нас е да създадем нови навици в най-важните за нас и за нашето здраве области. Да бъдем вътрешни наблюдатели и така, чрез покачване на нашата осъзнатост, можем да крачим в нова посока към създаването на навици, нови начини да посрещнем нуждите си.
Ние идваме напълно зависими на този свят. Зависим от други хора да посрещнат нуждите ни, да бъдат там за нас, за да можем да създадем сигурна привързаност.
Какво се случва обаче, ако хората, които се грижат за нас не са способни, не искат, не могат по адекватен начин да задоволят нуждите ни?
Непосрещнатите нужди се акумулират и резултатът в зрелостта ни е „необясним“ гняв, вина, неудовлетвореност, които носим навсякъде със себе си. Започваме първо несъзнателно да прибягваме до механизми за справяне. Един такъв механизъм е отбягването – започваме да мислим, че ние и нуждите ни нямат значение, след което да реагираме и избухваме остро, да отбягваме дори най-малката критика и да приемаме нещата изключително лично, да се провокираме отново и отново в уж ежедневни и тривиални ситуации, защото не познаваме нашите тригери. И ставаме възрастен човек, който постоянно е неудовлетворен, възмутен, който нонстоп има непосрещнати нужди. Важно е да отбележим, че ние сме възрастният сега, което означава, че ние сме тези, които трябва да се погрижим за себе си, да идентифицираме нуждите си, да разберем кое работи и кое не работи за нас. Затова говорим за процеса по осиновяване на себе си, защото ако не сме имали топъл, любящ възрастен, който да е там за нас, който да създаде безопасна и сигурна среда, ние трябва да сме този възрастен човек сега за себе си.
Първият въпрос, който е хубаво да си зададем е дали сме имали родители, които са моделирали за нас здравословно задоволяване на нужди? Дали са ни учили да идентифицираме нуждите си? Дали сме били автентично и истински видени, чути, разбрани, подкрепени? Нашите родители могат да моделират за нас само това, което те самите знаят. Тук много силно се включват и родовите травми – травмите, които се предават от поколение на поколение. Емоционалната дистанцираност е такъв тип травма.
Някой моделирал ли е за нас, показал ли ни е как да регулираме нашите чувства? Може би някои от нас сме били отгледани в семейства, в които само едно чувство или емоция са били позволени. Може би е трябвало да бъдем само щастливи или радостни през цялото време, може би е било неприемливо да се разгневим. Може би единственото време, в което семейството е било сплотено е било времето в ситуации на стрес и криза? И сега ние свързваме интимността и близостта с чувствата на хаос и драма? Когато чувствата ни не са изразени те остават потиснати. Откъснати от чувствата си ние ставаме възрастен човек, който има обеднен емоционален свят, дори до степен на алекситимия.
Важно е да поговорим какво губим в процеса на непосрещнатите ни детски нужди. Чувството ни за детско учудване и въображението ни? Било ли ни е позволено да сме креативни, да използваме въображението си? Ако сме били отгледани от възрастни хора, които постоянно са били в режим на оцеляване, някъде между бой или бягство, за тях въображението и креативността няма да са толкова важни. За тях ще е важно да ни научат как да оцеляваме, разбира се според техните стандарти. Това оставя в нас едно дълбоко вярване, че светът е страшен и лош, че лоши хора дебнат отвсякъде и ние трябва да сме готови за всичко. Отнема ни доверието в света и хората като цяло, като ние постоянно без да знаем защо се чувстваме тревожни и заплашени. Нямаме време за радост или наслада от живота, защото винаги има нещо много по-важно, нали така?
Добре е да си зададем въпросите: Било ли ми е позволено да имам време просто да играя? Да съзерцавам? Да правя забавни неща без никаква обучителна стойност отвъд простичката забава и радост от това, че съм жив? Как моите родители са посрещали физическите ми нужди? Емоционалните ми нужди? Имам ли тенденция да чувствам постоянно една доминантна емоция? Коя е тя? Дали отричам нуждите си? Дали въобще мога да ги назова? Кои са механизмите ми за справяне? Какво правя когато се чувствам засрамен, тъжен, неуспешен? Отговорите на тези въпроси ще ни даде необходимите доказателства за необходимостта да осиновим Вътрешното си дете и себе си.
Много е вероятно наличните ни модели и навици да са остатъци от нашето възпитане и ние дори да не го осъзнаваме. Как майка ни се е грижела за тялото си? Баща ни? Дали родителите ни са вярвали в себе си? Дали механизмът им за справяне е бил да омилостивяват заплахата? Да навеждат глава? Да са незабележими?
Да намерим отговори ще ни помогне и да видим себе си по нов начин, в нова светлина и ще ни помогне да се настроим към нуждите си наново, вече готови да си обърнем необходимото внимание. Много е важно да впрегнем осъзнаването в действие и да създадем нови навици, които служат на здравето ни, психическо и физическо. Да култивираме грижа за себе си, любяща дисциплина, емоционална регулация, устойчивост, креативност и въображение. Много често в терапия давам домашни именно за култивиране на осъзнаване и начини на задоволяване на нуждите ни в тези области.
Да наблюдаваме себе си, навиците си в реално време, ни дава възможност да начертаем план за действие. Разбираме в кои области имаме нуждата да развием или създадем изцяло нови навици, които ще бъдат уникални за всеки от нас. Някой ще има нуждата да наблегне повече на физическите нужди на тялото, друг на емоционалната регулация. Започваме в една област и работим оттам. Много е важно да интегрираме навици, които са лесни за поддръжка, които няма да ни накарат веднага да се почувстваме свръх претоварени и да се откажем.
Да осиновим себе си е дар за всеки, който знае какво е да си травмиран. Тази практика ни позволява да освободим това, което никога не е било наше за носене. Травмата не е само психическо преживяване. Тя също е физическо преживяване, съхранено във всяка клетка на тялото ни. То чака да бъде освободено и излекувано. Чака нас.
Можем да:
1. Правим едно малко обещание към себе си всеки ден, което да спазваме и така да върнем доверието в себе си, което сме изгубили през годините на себепредателство.
2. Да направим нещо, което обичаме само за себе си, независимо колко глупаво или безсмислено би изглеждало в очите на другите.
3. Когато усетим, че имаме саботиращи мисли, да си напомним, че ние сме много повече от мислите си, които реално са резултат от активирани невронни мрежи в мозъка ни.
4. Да прегърнем любящата дисциплина като основата за грижата и обичта към себе си.
5. Да признаем малките си победи – липсата на признание, когато сме били деца е част от раната и болката, която носи тя. Нека се научим да празнуваме себе си.
Процесът по осиновяване на Вътрешното дете, по осиновяване на себе си, е процес на връщане на силата. През голяма част от живота ни, ако не целия ни живот, ние сме разчитали на някой друг да ни спаси, да ни помогне, да ни подкрепи. Чакали сме отвън това, което в зрелостта може само да дойде отвътре. Да, този процес може да ни се стори доста самотен, защото има едно отдръпване от хора и ситуации, които ни обезвластяват. Няма как иначе. Започваме да губим, за да отворим пространство за нещо и някой по-подходящ да влезе в живота ни. Нашето минало прозира в ежедневната ни рутина, в моделите и връзките ни, докато ние не сложим край на това и не създадем по-добро бъдеще за себе си.
Нашите травми до голяма степен се отразяват в начина, по който се свързваме с други хора, така че първо и най-вече трябва да култивираме, да се научим как да бъдем родители на себе си, да зачитаме нуждите си в една връзка, за да се свържем вече автентично с друг човек и всички останали неща, които са включени в една връзка. Ние работим върху култивирането на връзка със себе си, така че да можем да променим начина, по който се свързваме с другите с течение на времето.Така че това не е непременно „самотен“ модел на изцеление. Не можем да чакаме да сме напълно изцелени и тогава да се сприятеляваме или да имаме интимни връзки. Това е модел, при който вземаме под внимание всичко, връзката със себе си и връзката с другите, защото двете са толкова сложно вплетени и еднакво важни. Да осиновим Вътрешното дете означава да научим как да създаваме безопасност и сигурност във връзките ни с другите, която е толкова силно повлияна от това колко сигурни и защитени се чувстваме в/със себе си.
Когато Вътрешното ни дете е все още ранено, ние ще търсим през целия си живот любовта на родител. Повечето от нас изобщо не осъзнават, че го правят. Вътрешното дете вярва, че родителят знае всичко и е свръхчовек. Така целият ни локус на контрола е фокусиран навън. Отдаваме силата си на другите хора, вместо да я концентрираме в един стабилен вътрешен център. Вътрешното дете все още боготвори родителя и се защитава от всяка реалност, в която този родител може да бъде разкрит по начин, който е изобличаващ. Много боли в терапия, когато маските паднат и илюзията ни за „прекрасното“ детството, което сме имали, се разбие на пух и прах.
Много хора, с които работя, имат критични родители, емоционално дистанцирани родители, емпатийно празни родители или родители -насилници. Независимо от възрастта, да осъзнаем тази истина боли изключително много. Докато се лекуваме, започваме да виждаме нашите родители като това, което са: човешки същества с недостатъци, които са направили най-доброто, което са могли, с осъзнаването, което са имали. Те не могат да ни обичат по начин извън онова, което им е моделирано. Те не могат да осигурят емоционална подкрепа, когато не знаят как да регулират собствените си емоции. Те не могат да спазват граници, когато не държат на своите.
Много е важно да се освободим от мисленето, че нашите родители могат да ни дадат това, което те не могат да дадат сами на себе си. Да се освободим от дълбокото вярване, че ние не ставаме, че ние сме недостатъчни, че ние сме лоши (деца) и затова не сме били подкрепяни или обичани. Никога не е ставало въпрос за нас. Как нашите родители са ни третирали като деца, няма нищо общо с нас и има всичко общо с тяхното собствено детство и детска роля. Това, че се налага да осиновим Вътрешното си дете, да осиновим себе си, не означава, че трябва да намразим или да се отречем от родителите ни. Ние сме свободни да пуснем този родов багаж, защото никога не е била наша роля да го носим на гърба си. Нашата роля е да се погрижим за себе си, да обичаме себе си и така да прекъснем пътя на родовата травма.
Ето няколко признака, че се налага да осиновим Вътрешното си дете:
1. Имаме ниска самооценка.
2. Нерешителни сме.
3. Проблем с границите: неспособност да ги поставим, да ги удържим или да разберем границите на другите хора и необходимостта от тях.
4. Съзависимост.
5. Дълбок страх от критика.
6. Дълбоко убеждение, че ние сме отговорни за емоциите на другите.
7. Токсична генерализирана вина и срам.
8. Емоционална незрялост: неспособност да държим пространство другите да бъдат себе си, желание за контрол, неспособност да приемаме обратна връзка, отбранителна позиция, затваряне, отбягване при критика, наказване на другите хора като правим напук или мълчим.
Да осиновим себе си е пътуване. Пътуване към това да бъдем най-добрият си родител, а на моменти и най-добрият си приятел. Това е дълбока, дългосрочна и качествена грижа за себе си. Да се попитаме: „какво мога да използвам в този момент, за да си помогна, да се подкрепя, да се облекча?“ Да детронираме вечния критик и съдник, който всъщност е интернализираният глас на нашите родители.
Да осиновим себе си е отговорност и личен ангажимент да прекратим самопредателството, което е било моделирано за нас в детството. Да се научим да се доверяваме на себе си и...да се обичаме.
Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!
С признателност,
Дени
Ела да продължим диалога на: Дени Бояджиева