Едно нещо, с което всички можем да се съгласим е, че качеството на нашите взаимоотношения оказва огромно влияние върху това колко сме доволни и щастливи от живота си. Когато отношенията ни не вървят добре, когато повтаряме едни и същи грешки отново и отново, можем да се почувстваме безпомощни, съкрушени, разочаровани и отчаяни.
Един добър начин да започнем да разбираме личните ни модели и начините, по които се чувстваме несъзнателно привлечени към определени партньорства или приятелства, е да разгледаме по-отблизо нашия стил на привързаност.
Защо опознаването на моделите ни на привързаност може да ни помогне?
Концепцията за моделите на привързаност се отнася до това как комуникираме с другите, как избираме приятелите и партньорите си и как се чувстваме по отношение на важните хора в живота ни. Нашият стил на привързаност се основава на опита в началото на живота и начина, по който родителите ни са се грижили за нас. Дали отношенията в семейството са били топли и сърдечни, дали емоциите са били обяснявани и управлявани или игнорирани, дали хора са напускали семейния кръг, дали близките ни са били непредсказуеми и плашещи, всичко това има значение. Може би вече сме усетили по някакъв начин, че проблемите с привързаността влияят върху това как взаимодействаме с другите и дълбочината и обхвата на взаимоотношенията, които създаваме с тях. Може би сме получили коментар от приятелка, че не и се обаждаме достатъчно или не сме я подкрепили във важен за нея момент или сме чули обратна връзка от партньор, че го задушаваме и той има нужда от повече свобода. Дисфункционалния семеен дом и среда могат да създадат безброй трудности свързани с връзките и уменията за планиране на живота. Способността да се доверяваме и да развиваме значими взаимоотношения с другите е дълбоко вкоренена в нашия собствен стил на привързаност.
Ако искаме да започнем да опознаваме моделите си на привързаност, можем да помислим и честно да отговорим на следните няколко въпроса:
Отблъскваме ли другите, тъй като вярваме, че нищо не е вечно и по този начин поставяме една евентуална раздяла под наш контрол?
Саботираме ли своите връзки, когато усетим, че се чувстваме прекалено удобно в тях, тъй като смятаме, че хората винаги ще ни разочароват накрая и не бива да се отпускаме?
Прекалено здраво ли се вкопчваме поради страх от изоставяне?
Вярваме ли, че другите са способни да ни обичат такива, каквито сме или скриваме части от себе си с цел да се харесаме?
Очакваме ли другите да са способни да отговорят на нашите нужди и знаем ли наистина от какво се нуждаем?
Можем ли свободно да изкажем нуждите си на нашия партньор или очакваме той да чете мислите ни и избухваме в определен момент?
Успяваме ли да изберем човек, който е способен да ни обича така както имаме нужда или попадаме все на хора, които изискват от нас и ни изцеждат?
Преминаваме ли от един партньор към следващия без да мислим дългосрочно и без да искаме допълнителни отговорности?
Ако сме били изоставени или заплашени с изоставяне емоционално и физически, ние се научаваме да не вярваме на околните, да живеем винаги на нокти и да се оглеждаме за най-малкия знак, че пак ще бъдем изоставени, готови да бягаме първи, за да се предпазим от по-нататъшна болка. Таке е възможно да се вкопчваме в партньор и приятелства до задушаване, карайки другите да бягат от нас, само доказвайки ни по този начин дълбокото ни убеждение, че не заслужаваме да бъдем обичани. Едно твърдо убеждение в нетрайността на нещата може да създаде нарушения на привързаността, които могат да продължат много дълго време и да останат неосъзнати, докато не решим да се вгледаме дълбоко в себе си и в източниците на нашия мисловен модел.
Кои са моделите на привързаност?
Сигурна привързаност: Детето, което има стабилна и сигурна връзка с родителя не изпитва значителен стрес, когато се отделя от него, защото знае, че той ще се върне и ще се погрижи за нуждите му. Характеристиките на родителите тук включват бързо реагиране на нуждите на детето, често играене с него и отзивчивост. Поведението на възрастните, което изгражда сигурна привързаност, включва тенденцията за развитие на доверителни, дългосрочни взаимоотношения, показване на стабилно самочувствие, нормално социално взаимодействие и подкрепа, способност за търсене на помощ, липса на страх от ранимост и интимност, споделяне, обясняване и валидиране на емоции и чувства. По-късно вече като възрастни, връзките, които успяваме да създадем, се характеризират с топлина. Откритостта ни идва естествено. Ние не размишляваме прекомерно и предполагаме, че връзката е наред, освен ако партньорът ни не каже друго. Общото ни усещане е, че можем да се справим с какъвто и да е конфликт, стига да общуваме директно. Не се чувстваме застрашени от споделянето на мисли и чувства и се радваме да обсъждаме житейски проблеми с партньора си.
Тревожна привързаност: Като деца ние сме били изключително подозрителни към непознати, страдали сме силно, когато сме били отделени от нашите родители, но не сме били непременно утешени от завръщането им. Като възрастни ние направляваме по-трудно връзките ни, искаме да сме близо до другия и сме способни на интимност, но проявяваме голяма несигурност и тревожност. Така ние се отказваме от нуждите си, за да угодим на партньора, но вместо това да има положителния ефект, който очакваме, ние ставаме нещастни. Свръх заети с мисли за връзката, ние сме пуснали всички налични антени да улавят и най-малката разлика в настроенията на партньора ни, като постоянно се притесняваме, че той или тя иска по-малко близост. Често приемаме нещата твърде лично с отрицателен знак и проектираме отрицателни резултати върху отношенията ни. За да облекчим безпокойството си, ние започваме да играем игри, да манипулираме или да изнудваме емоционално партньора си, за да привлечем внимание и успокоение. Ние може да се оттеглим, да не отговаряме на обаждания, да провокираме ревност или да заплашваме да прекратим отношенията. Можем също така да ревнуваме силно от вниманието на партньора към другите и да се обаждаме или изпращаме често съобщения, дори когато сме помолени да не го правим. Викането, заяждането и прилепването, когато се чувстваме застрашени, може да отблъсне партньора ни, което води до резултата, от който най-силно се страхуваме, а именно, че те напускат връзката и ни отхвърлят. Този модел се повтаря постоянно, а ние ставаме все по-недоверчиви и параноични.
Избягващо привързване: Като деца ние избягваме родителите си като цяло, а това става по-изразено след период на отсъствие. Ние не търсим контакт или комфорт в тях, нито показваме предпочитания към родителя спрямо непознат човек. Ние най-вероятно се наслаждаваме на връзки до известна степен, но не позволяваме на никой да ни опознае. Отворената комуникация не ни идва лесно и ние не виждаме истинска нужда да споделяме мислите или чувствата си с партньора. Ние пазим личните неща за себе си и смятаме, че споделянето на твърде много дава контрол на някой друг и увеличава шанса да ни навреди. Може да не ни харесва да споделяме бъдещи планове с настоящия си партньор, причинявайки раздори във връзката. Въпреки че умът ни не е постоянно зает със страх от отхвърляне, може винаги да сме нащрек относно всякакви признаци за контрол от страна на партньора. Точно както в тревожната привързаност се проявява свръхбдителност към признаци на отдалечаване, тук ние ставаме свръхбдителни към опитите на партньора ни да ни контролира или да ограничи независимостта и свободата ни по някакъв начин. Ние сме дистанциращи в отношенията си, взимаме едностранни решения, игнорираме партньора, когато не ни е удобен и отхвърляме неговите чувства и нужди. Така получаваме често коментар, че изглежда сякаш нямаме нужда от него, от връзката ни, че не се отваряме, не споделяме мислите и чувствата си. Възможно е дори да се стигне до там да гледаме на партньора ни като вечно нуждаещ се или като ревливо дете, но това само ни кара да се чувстваме силни и самодостатъчни в сравнение. Ние не мислим за развитието на отношенията и не се притесняваме дали връзката ни приключва. Поне така изглежда на повърхността. Когато усетим, че връзката ни е застрашена ние се преструваме, че нямаме нужда от привързаност и погребваме чувствата си. Не че нуждите ни не съществуват, те просто са потиснати.
Дезорганизирана привързаност: Този тип привързаност се свързва с дълбоки травми в детето. Родителят рядко е на разположение, често е ужасяващ и насилствен. Това създава объркване в нас като деца и ни кара да научим много бързо да не се доверяваме на никой. Дезорганизирана привързаност се формира, когато детето е емоционално и физически зависимо от някой, който е източник на стрес или ужас. Този стил на привързаност обикновено се среща при тези от нас, които са преживели физическо, емоционално или сексуално насилие в детството. Когато ние израснем с тази привързаност, не сме имали възможност да научим здравословни начини за самоуспокояване. Трудно ни е да се отворим и да потърсим помощ. Ние често изпитваме затруднения при управлението на стреса и дори можем да демонстрираме враждебно или агресивно поведение. Поради негативния си опит в ранния живот, ние може да възприемаме света като опасно място и чувството за враждебност и заплаха никога да не ни напуска.
С който и от тези стилове да се идентифицираме, нашата система или схема на привързване се активира, когато сме изправени пред конфликт, безпокойство, дискомфорт или несигурност. След като осъзнаем причината за нашия модел, той става по-разбираем и може би можем да започнем да го коригираме. Мозъкът ни разработва тези модели като защитен механизъм, за да ни предпази от по-нататъшна болка. Може да му благодарим и след това да се научим на някои нови начини на мислене.
Кои са уменията, които можем да развием, за да започнем да преодоляваме трудностите, които имаме с привързаността и да се опитаме да намерим нашето място в света?
1. Да се научим да практикуваме и да се чувстваме все по-комфортно с ясната комуникация – Да общуваме открито, без страх от подигравки или несъгласие може да е нещо ново за нас. Да се научим да казваме „Не“ без да изпадаме в дистрес или агресия, да сме в състояние да обсъждаме, когато попаднем на опозиция и да знаем, че можем да се справим с всичко, ако го обсъдим открито.
2. Да се упражняваме да се доверяваме на другите - Всички ние се нуждаем от някого, на когото можем да се доверим. Дали това ще е приятел, колега или терапевт, важно е да сме способни да практикуваме поне малко доверие и да започнем да допускаме, че не всеки иска да ни нарани и използва. Ако искаме да бъдем психически стабилни и да създадем вътрешен мир и равновесие, не можем да живеем живота си така, сякаш предателството ни чака зад всеки ъгъл.
3. Да практикуваме ангажираност – Каква част от нас откриваме пред другите? Колко ангажирани сме във връзката си? Интересуваме ли се от тревогите и важните щастливи моменти на хората около нас? Колко наистина участваме в живота? Липсата на ангажираност спрямо близките ни хора може да бъде равносилна на отхвърляне или нараняване. Да бъдем отворени, да участваме и да допуснем другите да участват в живота ни ще бъде страшно в началото, особено когато началните ни преживявания са били тежки, но с времето ще разберем, че ние сме способни да избираме добри и здравословни хора за нашето обкръжение, хора, на които можем да се научим на интимност без страх.
4. Да се научим на принадлежност, присъединяване и участие – Не е необходимо да бъдем жертва на миналото си. Ако сигурната привързаност не ни идва естествено, можем да работим върху „спечелената сигурност“, което означава да развием сигурен стил чрез взаимоотношения и взаимодействия в зряла възраст, с хора, които ние сме избрали по нашите ценности и критерии. Сигурността може да процъфти в контекста на приятелствата, дори една сигурна интимна връзка с подходящ стабилен партньор, а защо не и в сигурното пространство и емпатийно слушане на нашия терапевт. Когато човек избере смелостта и реши да почерпи от даровете на терапията, терапевтът му помага да идентифицира минали травми, да разпознае къде е причината за поведението му и го насочва как да продължи напред в живота с по-позитивен възглед за себе си и хората. Тази вътрешна работа и дисциплина дава резултат в това, че ни помага да се научим да формираме здрави и сигурни връзки. Стратегията за създаване на „спечелена сигурност“ включва осъзнаване на детския опит и осмисляне на въздействието му както върху миналото ни, така и върху настоящето и бъдещето ни.
5. Да опознаем себе си – Звучи може би клиширано или простичко, но истинските неща често са семпли, просто изпълнението им може да ни се струва сложно, защото не знаем откъде да започнем. Самочувствието ни обикновено е първата стъпка за коригиране, когато започнем да опознаваме себе си в контекста на привързаността, тъй като то принадлежи на тази част от нас, която е била най-наранена. Ниската самооценка често е в основата на депресията и безпокойството във връзките, както и на способността ни за интимност и свързване. Кое може да боли повече от това да бъдем изоставени като деца (емоционално и/или физически) и да повлияе на самочувствието ни повече от това близките ни хора постоянно да ни повтарят, че не сме достатъчно добри? Кои сме ние? Какво мислим, чувстваме, искаме или имаме нужда? Къде е мястото ни в света? Нашето тяло? Нашите настроения, емоции, ритъм? Нашия род? Нашата интелигентност? Нашата чувствителност и тенденции? Колкото повече разбираме за себе си, толкова по-лесно ще можем да комуникираме нуждите и границите си на хората около нас.
6. Да се научим от какво се нуждаем физически - Детството е ключов момент за опознаване и свързване с физическото тяло. Ако сме пропуснали това, защото сме били беззащитни и е нямало на кой да разчитаме да обърне внимание на физическите ни нужди, сега е моментът да опознаем тялото си, отвътре и отвън. Да се научим да разпознаваме глада, жаждата, умората, признаците и сигналите за умора, нашият ритъм. Йога или други дейности за раздвижване на тялото, извършени внимателно и с уважително осъзнаване, биха ни помогнали да интегрираме своите преживявания. Медитацията помага да се развият качествата и уменията ни на осъзнаване и внимателност, фокус, пренасочване на вниманието. Също така докосването и получаването на допир от някой, на когото имаме доверие, може да бъде дълбоко лечебно. От държането за ръце, до прегръдките, гушканията и масажа, докосването може да бъде терапевтично. Можем лесно да забележим доколко присъстваме наистина тук и сега, когато някой ни докосне: ако усетим пропукване в себе си, можем да се върнем към по-безопасен вид докосване, което не ни натоварва. Кучета, котки, коне, морски свинчета и много други животни предлагат по-безопасен вид докосване от хората, ако ни е трудно да се доверим. Можем да осиновим куче или коте, да отидем на конна езда, да прекараме повече време с домашните си любимци.
7. Да поемем отговорност за себе си, да се образоваме, да се осмеляваме да задаваме въпроси на терапевта ни - Колкото повече разбираме себе си, през какво сме преминали и как това ни е повлияло, толкова по-лесно ще започнем да усещаме себе си и да взимаме най-правилни решения за нас. Можем да прочетем статии или книги свързани с въпроси като сложно посттравматично стресово разстройство (cPTSD), което се получава от травмата, предизвикана от продължаващи, неприятни, неизбежни условия на живот, когато сме били безсилни и безпомощни или темата за детското емоционално пренебрежение (CEN) и какво се случва като резултат, когато не сме били обгрижени и валидирани по начините, по които децата трябва да израснат в емоционално здрави хора.
8. Да изследваме връзката си и да си признаем дали разбираме какво значат здравословните граници, да помислим дали имаме такива - Поставянето на добри лични граници е от решаващо значение за създаването на здравословни взаимоотношения, повишаване на самочувствието и намаляване на стреса, тревожността и депресията. Границите защитават нaшето лично аз, като поставят ясно разделение между нашата ценностна система и всичко, което и противоречи. Липсата на граници отваря вратата на другите да определят нашите мисли, чувства и нужди. Създаването на границите е процес, който води до определяне на това, какво поведение ще прием от другите и какво не. Границите имат физически и емоционален аспект. Физическите граници включват нашето тяло, лично пространство и поверителност. Нарушенията включват неподходящо докосване, дори разглеждане на личните ни файлове или телефон. Емоционалните граници включват разделяне на нашите чувства от чуждите чувства. Нарушенията включват поемане на отговорност за чуждите чувства, оставяне на чуждите чувства да диктуват нашите собствени, жертване на нашите собствени нужди, за да се харесаме на друг, обвиняване на другите за нашите проблеми или поемане на отговорност за техните, когато те са напълно способни да се справят сами. Силните граници защитават нашето самочувствие и нашата идентичност. Те признават правото ни да правим наши лични избори и да носим последствията от тях като зрели хора.
9. Да изградим доверителен кръг от хора – Като за начало можем честно да оценим връзките, които имаме в момента. Ако усещаме, че сме нещастни в настоящата си любовна връзка или отношения с приятели, можем да отделим минута и ги погледнем обективно. Отразяват ли те минали дисфункционални връзки? Правим ли същия танц с нов набор от хора, който сме правили и преди? Да подбираме по-добре хората около нас, да променяме критериите си, така че да са по-близо до ценностите и разбиранията ни, да не правим компромис със себе си само, за да избягаме от самотата, всичко това ще доведе до един здравословен приятелски кръг.
Трудностите с привързаността невинаги са първото нещо, за което се сещаме, когато се чувстваме самотни, депресирани или сякаш просто не се вписваме никъде. Дори постоянният гняв и безпокойство могат да произтичат от тези дълбоко вкоренени схеми. Това, което можем да направим е да разгледаме стила си на привързаност, за да развием изчерпателен поглед върху това, което може да ни ограничава в живота и да ни прави нещастни. Да опознаем себе си, да се срещнем с миналото си, да разопаковаме емоционалния си багаж, може да бъде трудоемка задача, но в края ни чака една новооткрита способност за по-смислени, дълбоки и интимни отношения както с нас самите, така и с хората около нас. Нека не изпускаме пълната палитра на житейско щастие от страх и привързаност към дисфункционални, но познати ни модели.
Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!
С признателност,
Дени
Използвани източници при написването на тази статия:
Полезни материали: