Search
  • Дени Бояджиева

Нарцистичната майка: Когато никога не сме достатъчни.

Updated: Feb 9

Осъзнаването, че детството ни не е било толкова розово, колкото сме вярвали, идва като голям шок за нас. Илюзиите падат, а след това идва и скръбта. Когато говорим за нарцистична майка, атмосферата, в която сме израснали ни е моделирала по един много специфичен начин. Разбирайки това, често преминаваме от идеализация на майка ни и нейния богоподобен образ, към тъга по изгубеното ни детство. Изведнъж ние осъзнаваме, че сме отгледани от някой, който не е могъл да ни даде сигурност, подкрепа и обичта, която заслужаваме.



Със свалените си розови очила ние започваме да се борим с това да пренапишем личната си история както реално се е случила. Нещата, които излизат на повърхността, често са изключително дискомфортни. Това не е лесен процес. Изисква време, за да си припомним събитията и да се адаптираме към новооткритата реалност. Това включва изразходване на огромно количество енергия. Не е лесно да препрограмиране негативните си дълбоки вярвания. Необходима е дълбока вътрешна мотивация за завършване на процеса, за справяне с всички защитни механизми, докато постигнем цялостност и психично здраве. Въпреки огромния дискомфорт, да научим как поведението на майка ни е повлияло когато сме били деца, как ни е сформирало сега като възрастни,води до облекчение в един момент. И накрая ставаме свободни да бъдем себе си.


Как можем да познаем, че сме деца на нарцистичен родител?


Вярваме, че любовта е условна.

Това дълбоко вкоренено вярване идва от знанието, че сме имали майка, която ни е давала любов и одобрение, само ако сме правили това, което тя иска и сме били „добро дете.“ Тази условност води до периоди на силни емоционални възходи, когато сме били харесвани и дълбоки спадове, когато сме били подложени на неизбежна критика. Така се създава травма връзката между нарцистична майка и дете, една силна емоционална зависимост, която често после се проектира в избора ни на партньор и в интимните ни отношения. Подложени на тази специфична динамика на подкрепа и отблъскване в нас се създава една силна тенденция да виждаме всичко в черно и бяло и да пропускаме всички нюанси, които характеризират нас самите, а и живота като цяло. Ние не знаем какво е безусловна любов, но силно я жадуваме. Така често във връзките ни избираме хора, които са ранени по някакъв начин и се опитваме да дадем на тях любовта, която не сме получили като деца. За жалост така само отиграваме травмата си отново и отново, защото партньорите, които избираме, често имат специфични характеристики, които са токсични за нас. Това е началото на съзависимостта – един опит да получим безусловна любов и сигурност, но несъзнателно пречупен през травмата. Докато не осъзнаем моделите си, трудно ще излезем от кръга на токсичните връзки. Ние ще се чувстваме силно привлечени точно към тези хора, с които можем да повторим тази позната динамика на обич (идеализация) и отблъскване (обезценяване), защото колкото и да жадуваме истинска любов, без наличието на осъзнаване ние винаги ще търсим това, което познаваме. Така се чувстваме безсилни и без късмет в любовта, без да разбираме, че ние сме тези, които поставяме себе си в определени ситуации. Пътят напред започва с разбирането на травмата ни, нашето участие в ретравмирането ни, поемане на лична отговорност и препрограмиране.


Вярваме, че трябва да спазваме определени правила, за да принадлежим.

Подобно на ефекта от условната любов, при който огромно внимание и обич са показани само тогава, когато напълно и перфектно сме направили всичко, което родителят е искал от нас, е много лесно да мислим, че трябва да спазваме определени правила, дори ако те са в наш ущърб или в абсолютно разминаване с личните ни ценности. Дори и да знаем, че не е необходимо да се съобразяваме с потенциално неудобни правила или ситуации, жаждата ни да принадлежим е толкова силна, че ние байпасираме морала и интуицията си.Отнема време да разберем, че е в реда на нещата да имаме лични граници и да потърсим хора, с които можем да създадем сигурна привързаност.


Вярваме, че е по-важно как ни възприемат, а не кои сме наистина (скритото огромно желание да бъдем обичани за нас самите).

Нарцистичната майка обичайно е изключително загрижена за външния вид и имиджа, които има пред другите хора. Детето, като едно нейно продължение, е задължено също да обслужва имиджа си, да се грижи за това да има постижения и да знае как всичко, което прави се отразява на майка му. В резултат на това ние не се научаваме да бъдем автентични и искрени. Ние не познаваме себе си, нуждите си. Съществуваме само, ако мама каже, че ни обича и изчезваме отново в забвение, когато тя ни е сърдита. Вече като големи ние считаме, че сме оценени само за това, което можем да предложим на другите, а не за това, което сме. Не можем да бъдем обичани просто заради себе си, а само и единствено заради нашите постижения и какво носим в отношенията.


Несъзнателно сме нормализирали вербалното и емоционално насилие и манипулацията в отношенията.

Ако нашата майка е била емоционално насилствена и единственият начин да получим нейната любов и приемане е бил да живеем според нейните стандарти, тогава не сме имали друг избор освен да потиснем нашите собствени нужди и желания, за да я направим доволна и щастлива. Манипулацията и изнудването са били норма докато сме пораствали и ние сме възприели това поведение като модел във взаимоотношенията си като възрастни. Възможно е дори да не го осъзнаваме. Например: Това да сме всичко за всеки, да показваме целенасочено само добрите си страни, да угаждаме на всеки (people pleaser) също е форма на манипулация с цел да контролираме имиджа, който проектираме. Склонностите към манипулация никога не са част от здравословните партньорства.


Изпитваме необяснима вина за всичко и силно желание да влизаме в обяснителен режим.

Ако постоянно сме били обвинявани при изказване на лично мнение, нужда или желание, ако сме били поставяни мигновено в графата „проблемно дете“, в нас се запечатва едно дълбоко вярване, че винаги ние сме виновни. Детето има период на детски егоцентризъм, в който искрено вярва, че всичко се случва поради и заради него, че реакциите на възрастните нямат общо с техния вътрешен свят, а със стойността му като човек и това дали е добро и послушно, за да заслужи обич. Тъй като нарцистичният родител е силно его-центриран, той не е способен по един нежен начин да преведе детето през его-фазата към емоционалната зрялост, в която признаваме, че всеки от нас носи свой отделен вътрешен свят и реакциите ни понякога са продиктувани от съвсем различни процеси нямащи общо с хората около нас. Постоянното обвиняване за всичко нередно означава, че ние започваме да обвиняваме себе си за всичко нередно, дори когато съвсем съзнателно и логично знаем, че нямаме вина! Това води до едно силно нестабилно чувство на идентичност и самочувствие, защото вярваме, че не сме достатъчно добри за нищо или никого.


Вярването, че трябва да сме угодни на хората, за да бъдем харесвани.

Да отговаряме на нуждите на нарцистичен родител, ни превръща в човек, който винаги иска да задоволи нуждите на другите хора около нас. Ние пренебрегваме собствените си нужди, защото от една страна искаме да бъдем харесвани и незаменими в отношенията си (страх от изоставяне), от друга страна не искаме да изглеждаме слаби, да споделяме, че имаме нужда от помощ, защото винаги ни се е налагало сами да спасяваме и обслужваме емоционалния си свят без никаква подкрепа с вярването, че така трябва, че сме бреме и не бива да занимаваме другите прекомерно със себе си.


Избягване или преследване на любовта, която ни е липсвала, докато сме расли.

Пренебрегването, малтретирането или емоционалното отсъствие, които идват при майка с нарцистични наклонности, ни накара да се запитаме дали сме в безопасност с други хора или не. Този наш ранен опит оказва влияние върху начина, по който разбираме любовта и се свързваме с другите. Несигурната привързаност в детството може да приеме формата на избягваща привързаност ( „справяме“ се със страховете си, като изключваме хора от живота си) или тревожна привързаност (преследваме любовта и връзката, за която копнеем на всяка цена, изискваме огромно внимание и уверения, склонни сме към силна ревност и притежание). В някои случаи имаме смесване – тревожно-избягваща привързаност.


Силно желание за постоянно външно валидиране.

Когато сме се чувствали недостойни за обичта на майка ни, ние ставаме дълбоко несигурни. Кой може да ни обича, ако собствената ни майка не е способна на това? Ние изпитваме силна необходимост от редовна валидация в отношенията ни, за да се уверим, че няма да бъдем отхвърлени и изоставени, а ако страхът от това стане нетърпим, сме склонни сами да напуснем отношенията без обяснение. Когато намерим някой, който иска да бъде с нас заради нас, ние ставаме още по-неуверени, защото не сме имали такъв опит в живота си. Изпадаме в ситуация, в която постоянно молим за потвърждение и уверение, че наистина ни искат и сме достатъчни.


Проявяване на нарцистични тенденции.

Малко или много всеки от нас преповтаря това, на което е бил свидетел вкъщи. Ние сме едни наблюдатели на родителите си и възприемаме доста от техните черти, докато не извършим вътрешната си работа и не се осъзнаем. Възможно е съзнателно или не да преповторим нарцистичните наклонности на майка ни. Да се опитаме да я победим в нейната игра, да бъдем най-добрите, най-умните, най-красивите, така че никой никога да не успее да ни накара да се чувстваме безсмислени и безполезни. Борим страха си и дълбоката си вътрешна несигурност като изкачваме върха и гледаме на всички други отгоре. Това обаче често ни кара да се чувстваме още по-самотни.


Изцелението от нарцистичен родител има положителен ефект върху всички други близки взаимоотношения в живота ни. Изкривеното възприятие за реалността, което нарцистичният родител налага на детето, дефинира целия му живот, личността и връзките му, изборите, които прави и начина на живот, който води. Липсата на самочувствие, натрапливите мисли, омаловажаването на най-различни видове насилие, прекомерната тревожност и страх са често срещани реакции сред възрастните деца на нарцисисти.


Ето няколко стъпки, които биха ни помогнали по пътя на лечението и може би биха ни донесли облекчение:


Да започнем да разпознаваме нарцистичното поведение.

Първата стъпка в лечебния процес е да признаем, че има нещо нередно в поведението на родителите ни. Човек не може да се възстанови от нещо, което отказва да признае. Повечето нарцистични родители избират едно от децата си в ролята на любимо дете (златното дете), върху което изсипват цялото си внимание и обич. Другите деца от семейството често биват третирани като по-нисши чрез омаловажаване, сравняване, игнориране и дори пренебрегване. Понякога родителят сменя поведението си в зависимост от представянето на детето. Нарцистичните родители виждат детето като продължение на себе си, така че в тяхното съзнание те приемат заслугата за успехите и отхвърлят детето, което се проваля.


Да изучим нарцисизма като спектър, който може да кулминира в личностно разстройство.

След осъзнаването, че нашите родители са на спектъра на нарцисизма, можем да проучим в дълбочина какво точно означава това. Знанието е сила. Нарцисизмът засяга цялата семейна система. Той е отчасти биология и отчасти среда. Така че има вероятност да има други нарцисисти или личностни разстройства в семейството. Запознавайки се с признаците и симптомите на нарцисизма ни дава възможността да започнем да разпознаваме другите нарцисисти около нас.


Малко по малко започваме да свързваме различните етапи от нашия живот.

За всеки отделен признак и симптом на нарцисизъм можем да си припомним примери в детството илизрялата ни възраст, когато поведението е било очевидно. Можем да изговорим тези етапи от съзряването си с терапевт или да ги запишем в наш дневник, където да видим моделът по-лесно. Това би помогнало изключително на лечението ни.


Научаваме се как да идентифицираме насилственото поведение.

Когато спомените ни започнат да излизат на повърхността, насилственото поведение от страна на нарцистичния родител става по-очевидно. Злоупотребите с нас може да са били физически (ограничаване, агресия), психически (манипулация, наказание чрез мълчание), вербални (нарцистична ярост, разпит), емоционални (манипулация чрез чувство за вина), финансови (пренебрегване, прекомерно харчене, но само по „златното дете“), духовни (налагане на определени виждания и строги и ригидни санкции при несъгласие) и сексуални (сексуално насилие, унижение).


Започваме да се освобождаваме от гнева.

Гневът е естествен отговор, когато осъзнаем на какво сме били подложени като деца. Трудно е да повярваме, че родител, който трябва да бъде любящ и мил би направил нещата, които е направил. Какъвто и идеализиран образ да сме имали за нашия нарцистичен родител, сега този образ е напълно разбит. Често проектираме гняв и върху другия родител, защото не ни е защитил от насилието. Гневът може да е насочен към нас самите, че не сме осъзнали какво точно ни се е случило. Важно е да се освободим от гнева по здравословен начин, да изплачем скръбта си, да се свържем с други хора преживели нещо подобно, хора, които биха ни разбрали много добре.


Малко по малко ставаме способни да пуснем болката и да продължим напред.

Миналото не може да бъде променено, само разбрано. Да поемем отговорност за живота си има мощен трансформиращ ефект. Дисфункционалното поведение на нашите родители вече няма да създава в нас безпокойство или разочарование. По-скоро нарцисистът ще бъде обезоръжен, защото поведението му вече няма същия ефект върху нас. Можем да се отдръпнем за известно време, за да се центрираме във вътрешния си център, да разберем как нашите родители са създали в нас една изкривена представа за света и нашата роля в него. Така можем да противодействаме на изкривените образи, прекрачените клетви и обещания и да създадем наша гледна точка за реалността. Тази съществена стъпка ни освобождава от нарцистичните лъжи и фалшивите истини.




Как да поставим здрави и устойчиви граници с нарцистичните си родители?

Минава време докато успеем да пренапишем историята си без изкривената представа от нарцистичното ни възпитание. Това не е лесен процес и изисква да си припомним събитията и да ги променим към реалността, такава, каквато наистина е била. Това е един огромен разход на енергия от наша страна с цел препрограмиране на всичко, от това как виждаме и възприемаме себе си (на базата на критиката, която сме чували цял живот), така и на това как виждаме хората около нас и до каква степен можем да ги преценим и да им се доверим (знаейки вече всичко, което знаем за нарцисизма). Необходима е вътрешна мотивация, за да се завърши процеса, а когато той приключи пред нас стои въпроса как да се научим да поставяме ефективни граници спрямо нашият нарцистичен родител?


Преди да разговаряме с нарцистичния родител, трябва да умеем вече много добре да управляваме очакванията си. Помага да помислим за разговора преди да започнем и да знаем при кои индикации на нарцистично поведение да поставим твърди граници. Можем да си помислим за няколко кратки, точни и ясни фрази, които да повтаряме, ако бъдат засегнати определени теми, които знаем, че ще ни предизвикат. Тоест първата точка е наистина да зададем за себе си разумни и реални очаквания и да не се самозалъгваме. Всичко винаги се върти около нарцисиста, разговорът винаги ще се обръща към него. Докато първоначалния въпрос може да е бил за вас, разговорът много бързо ще се промени. Когато знаем това, спираме да очакваме разбиране и близост от нарцисиста. Той не е способен на това. Би било добре да не даваме твърде много информация, която може да се използва срещу нас по-късно. Друга полезна граница е изцяло да откажем да даваме информация или да бъдем разпитвани. Типична тактика на нарцисистът е да ни провокира, да ни влезе под кожата, да се опита да ни манипулира чрез насаждане на вина (особено, ако е наш родител), така че да ни постави в състояние на фрустрация и повишена тревожност, в което не сме способни да мислим ясно. Лесно е да попаднем в този капан, защото целта му е да ни върне обратно към детството, в което сме били разпитвани безмилостно и сме били безсилни да се защитим. Нека не забравяме, че ние сме „тренирани“ от нарцисиста да обслужваме неговите нужди и той се разгневява много силно, когато не получи това, което е очаквал от нас. Нарцисистът не обича независимите хора, които не е способен да контролира и наказва сурово всеки порив за лична свобода. Друга важна лична граница е това да изискваме да бъдем третирани като равни и като възрастните хора, които сме. Нека оставим настрана словесните нападки. Колкото и да ни боли в тази ситуация се налага ние да сме емоционално зрелите. Нарцисистът напада вербално всеки, който смята за заплаха. Не бива да падаме на нивото му, особено когато сме наясно с тактиката му. Ние може да сме подложени на агресивна атака (ти си тъп и мързелив), пасивно-агресивна атака (брат ти/ сестра ти са толкова по-успешни от теб), насаждане на вина (инвестирах толкова много във теб, а ти се провали и ме предаде).


В мига, в който станем отбранителни и влезем в обяснителен режим, нарцисистът е спечелил. Можем да игнорираме коментара или да обясним, че реакцията и темата не са подходящи за тази среща и този разговор. Няма как да бием нарцисизма с нарцисизъм. Още един важен момент е да не се поддаваме на синдрома на жертвата. Ако всичко останало се провали като тактика, нарцисистът ще се изкара наша жертва. Ние сме го наранили първи, ние сме неблагодарни, ние сме казали или направили нещо ужасно (в моментите, в които просто сме се опитвали да защитим себе си или други близки хора). Това е избухливостта на две годишното дете, когато усети, че губи - да обвини всичко и всички.


Ключът тук е да игнорираме изцяло поведението на нарцисистите. Да ги изчакаме да се изтощят и да влязат в преразход на енергия. Основната ни граница е да не се поддаваме никога вече на манипулация. Тези наши граници и правила да се превърнат в навик, като по този начин въздействието на нарцистичния родител ще бъде значително намалено. Да, ние няма да имаме този родител, който сме искали, скърбяли сме образа му, пуснали сме фантазията и сме погледнали реалността в очите. Това е изключително смело. Оттук нататък ние се научаваме как да обгрижваме себе си в рамките на тези отношения. Да, няма да бъдем разбрани, приети и обичани за това, което наистина сме. Да, няма да имаме дълбоки отношения с родителите си, но благодарение на тези граници и правила, връзката ни с тях ще функционира на много по-безопасно и здравословно ниво за нас.


Трябва ли да прекратим контакт с нарцистични членове на семейството?

Ако член на нашето семейство има нарцистично личностно разстройство или като характеристика се пада много високо по спектъра на нарцисизма, е хубаво да знаем кога се налага да прекратим отношенията си. Осъзнаването, че сме израснали с пренебрежителен родител и усещането, че сме били необичано дете е ужасно болезнено. Ако преминаваме през това, е естествено да се чувстваме объркани и колебливи. Има начини да разгледаме ситуацията по-отблизо, да установим необходимите граници и след това да решим как да продължим напред в тези отношения.


Когато наш родител е нарцисист, той няма способността да установи автентична връзка с нас, често има ограничена емпатия, разчита на тактики за манипулиране, има грандомания, вярва, че е по-висш от нас и от другите. Тези черти са трудни за всеки, който влиза в контакт с тях, но са в пъти по-трудни за детето, което е разчитало на своя родител да се грижи безусловно за него и да го пази. Тези поведения, които са ни наранили многокатно, са симптоми на състоянието, като в някакъв процент човек не е наясно с тях и няма способността (често и желанието) да се опита да ги поправи. Комуникацията с такъв родител е огромно предизвикателство за нашето психично здраве, както и за психичното здраве на нашето лично семейство, нашите деца, съпруг/съпруга. Те също са фактор, когато преценяваме дали да не блокираме достъпа на нарцисиста до тях и дистанцията, която искаме да спазваме.


Ето някои конкретни примери за поведение, което може да ни накара да помислим за ограничаване на контакта с нарцистичен родител:


Изглежда, че нашите нужди нямат значение.

• Когато говорим за живота си, нашият родител винаги обръща разговора към себе си.

• Редовно се чувстваме неподкрепени, пренебрегнати или емоционално изоставени.

• Нашите граници не се спазват и уважават.

• Чувстваме се уплашени, объркани и унижени в компанията му.

• Чувстваме се използвани и манипулирани.

• Били сме подложени на клевети с цел разрушаване на репутацията ни.

• Били сме подложени на отмъстителни тактики, когато не сме следвали изискванията му.

• Губили сме важни за нас връзки поради вина на нарцистичния ни родител.

• Не се чувстваме в безопасност, защото нашият родител е склонен към нарцистичен колапс- силна ярост и атака на хората около него.

• Чувстваме се уплашени или свръхбдителни, когато сте около него.


Възможно е да смятаме, че дължим нещо на родителите си, че трябва да останем около тях, дори това да влияе ужасно зле на психиката ни. Възможно е да не искаме да повлияваме на семейната динамика, защото ще се чувстваме виновни. Да се чудим за всичко това е естествено, да изпитваме амбивалентни емоции е нормално. Прекратяването на контакт със семейството е трудно решение. В някои случаи ограниченият контакт – вместо липсата на контакт – може да е най-добрият вариант за нас. Може дори да започнем с ограничаване на контакта и да видим как се чувстваме, преди да прекъснем всички връзки. Това може да изглежда така: задаване на времеви ограничения на нашите разговори, да се виждаме само, когато присъстват други хора около нас, да се съгласяваме на контакт само, ако бъдат изпълнени исканията ни за уважителен диалог и да излизаме от ситуацията при първата проява на опит за унижение и заяждане. Ако решим, че сме опитали всичко безуспешно, следващата възможност е да преминем към пълно прекъсване на контакта. Това е най-добър вариант, когато важни области от живота ни са унищожени заради проявите и действията на този човек. Това може да е нашето физическо здраве, емоционално или психическо здраве, финансите ни, духовното ни здраве или социалните ни контакти (загубили сме връзки или приятелства). Полезна може да бъде и техниката на сивия камък. При този метод на комуникация ние отговаряме само на въпросите, на които е необходимо да се отговори по възможно най-скучния, неемоционален начин, защото нека не забравяме, че нарцисистът се храни и зарежда от емоционалните ни реакции. Това означава също да не участваме в спорове или конфликти, да укрепваме и отстояваме границите си, за да се грижим за себе си и да се виждаме, само когато преценим, че имаме психическия ресурс за това.

Нормално е да пазим дълбоко в себе си надежда, че някак нашият родител ще разбере какво ни е причинил и ще се извини, ще положи усилия да е по-добър родител или че отношенията ни ще се подобрят с времето. Ниското самосъзнание е силна част от нарцистичната личност, което означава, че динамиката между нас трудно би се променила. По-лечебно би било да се съсредоточим върху собственото си пътуване, върху лечението ни, като същевременно поддържаме други сигурни връзки, които могат да ни помогнат да възвърнем доверието в себе си и хората около нас. Можем да се опитаме да бъдем нежни към себе си и да си оставим време и пространство да отработим скръбта си. Преодоляването на болката от това, че не сме били обичани и обгрижвани така, както сме мечтали е възможно. Започва се с осъзнаване на ефектите, които нашият нарцистичен родител е имал върху живота ни и продължаваме с нашето съзнателно усилие да излекуваме болката си, взаимоотношенията си и начина, по който виждаме себе си. Изцелението отнема време, но ние можем да се излекуваме и не само това – ние заслужаваме да се излекуваме! Така че, нека бъдем търпеливи с предизвикателствата пред нас и намерим начин да бъдем отворени и уязвими със себе си, така че да си позволим по-късно да бъдем автентични и спрямо другите хора без страх.


Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!


С признателност,


Дени


Използвани книги при написването на тази статия:


Will I Ever Be Good Enough?: Healing the Daughters of Narcissistic Mothers

Difficult Mothers, Adult Daughters: A Guide For Separation, Liberation & Inspiration