Като деца на нарцистични родители, ние израстваме без подкрепа или съпричастност от страна на хората, които най-много трябва да ги е грижа за нас. Това води до най-различни предизвикателства в зряла възраст. Ефектите от травмата свързана с неглижиране на емоционалния ни свят, невъзможно високите изисквания и дори физически и психически тормоз, водят до намалено или отсъстващо самочувствие, несигурен стил на привързаност, постоянна тревожност, неувереност и перфекционизъм.
Кои са най-често срещаните предизвикателства в живота на възрастните деца на нарцистичните родители? 1. Съзависимостта: Нарцистичният родител има непредвидимо и променливо поведение, чести пристъпи на гняв без определена причина, яростни атаки предназначени да контролират и да ни държат като деца в нисша позиция. Не е чудно, че вече като възрастни, ние развиваме склонност да угаждаме на хората около нас. Обучени сме от много малки да се подчиняваме и да избягваме конфликтите на всяка цена, защото е имало съвсем реална заплаха от физическо или емоционално насилие. Непредвидимите атаки на унижение и подигравка са ни научили да минимизираме нуждите си и са ни свикнали, че е нормално другите хора да са по-важни от нас. Нарцистичният родител не признава лични граници и изпада в гняв, ако такива бъдат поставени. Този гняв е толкова често срещана реакция в детството ни, че като възрастни хора ние изпитваме огромни трудности да поставяме граници, да ги поддържаме и удържаме. Огромни трудности срещаме също, когато трябва да се справим с даден конфликт, като се опитваме да го избегнем на всяка цена, често в наш ущърб, стараем се да угодим на всички, за да могат „всички да са добре и щастливи“, като винаги заемаме ролята на човекът, който вечно носи чуждата отговорност да поправя отношения, дори да съзнава че те са токсични.
Ние избягваме да отстояваме себе си, защото сме свикнали да бъдем жестоко наказвани за това и сме развили съзависимост. Други форми на емоционално насилие, като показване на презрение и игнориране, създават непреодолимо чувство на токсичен срам. Когато нуждите ни като деца се игнорират, това ни учи да игнорираме собствените си нужди като възрастни хора. Желанието ни да бъдем одобрени и харесвани от околните на всяка цена се запазва и в зрялата ни възраст, като по този начин развиваме склонността да нормализираме неща, които съвсем не са нормални. Например, възрастната дъщеря на нарцистичен баща може несъзнателно да търси връзка с подобен тип мъже, в която се налага да успокоява неправомерните им и чести изблици на гняв, вечната им позиция на жертва, в резултат на изблиците на насилие от страна на бащата, които са били ежедневие вкъщи, толерирали са се от страна на майката и са се възприемали като нещо нормално („Е, той баща ти си е такъв, нали знаеш, кибритлия.“) Възрастният син на нарцистична майка може да се оказва постоянно привлечен във взаимоотношения с емоционално нестабилни жени. Като възрастни хора, да се научим да присъстваме със себе си, с емоциите си, ни дава възможност да наблюдаваме дали реагираме от позиция на страх или от чувство на вътрешна сигурност и себестойност. Това е жизненоважно за поставянето на здравословни граници в отношенията ни.
2. Страдаме от постоянно чувство на неувереност: Като деца на нарцистични родители ние не сме развили способността да разбираме, валидираме и да се доверяваме на нашите възприятия, чувства и преживявания. Вместо това ние се научаваме да заглушаваме вътрешния си глас. Без интуицията си ние ставаме силно уязвими към манипулация. Когато не вярваме на собствените си инстинкти, е много по-вероятно да повярваме на лъжите на насилниците около нас. И все пак като възрастни деца на нарцисисти, една от нашите „суперсили“ е силно развитата интуиция за това какви наистина са мотивите на хората, стига да искаме да се вслушаме в нея. Ние сме оцелели от токсично детство благодарение на това, че сме развили радар за опасност. Няма как да бъде по друг начин с вечно променящите се настроения на нарцисиста. Трябва само да се вслушаме в себе си и да усетим, когато този радар иска да ни каже нещо. Да се доверим на нашите усещания, независимо как ни изглеждат хората в началото.
3. Изпитваме вина, срам и страх от това да бъдем успешни или да бъдем в светлината на прожекторите: Много обичайно за децата на нарцисистите е да се самосаботират, да бъдат перфекционисти с мания за контрол, в опит да се избегне хиперкритиката, на която са били подложени в детството. Хроничното емоционално и психологическо насилие ни кара да изпитваме непреодолимо чувство на страх, вина, срам, никога да не се чувстваме „достатъчно добри“, да се страхуваме да последваме мечтите си или да пробваме нещо ново преди да научим всичко и да се убедим, че няма да се изложим. И така мечтите си остават само в главата ни, защото никога не събираме смелост да започнем. Можем да се чувстваме виновни, когато постигнем нещо или да искаме да се скрием от света. Трудно приемаме комплименти и често при похвала имаме усещането, че сякаш става дума за друг човек. Това е така, защото като деца винаги сме ходили на яйчени черупки, чакали сме нещо лошо да ни се случи във всеки един момент и бързо сме се научили, че не бива да изпъкваме, ако искаме да останем невредими. Подобен ефект може да се види и при жертви, които са били в дългосрочни отношения с нарцистични партньори.
4. Имаме тревожен, отбягващ или дезорганизиран стил на привързаност и често ставаме жертва на токсични приятелства и партньорства като възрастни: Възрастните деца на нарцисисти носят всеобхватно чувство на безполезност и токсичен срам, както и подсъзнателното програмиране, което ги кара да се привързват по-лесно към емоционалните хищници в зряла възраст. Има четири основни стила на привързаност и те се сформират в зависимост от средата и семейната динамика в детството. Много е вероятно, ако сме били дете на нарцисист, да се вписваме в един или два от стиловете, спадащи към несигурната привързаност, поради насилието, което сме претърпели от родителите ни. Така ние сме станали тревожно-загрижени, пренебрежително-отбягващи или страхливо-избягващи, вместо сигурно-привързващи се. Когато сме способни на сигурна привързаност, ние оставаме автономни във връзките си, не се страхуваме, че ще бъдем изоставени, има взаимност без зависимост, не се занимаваме прекомерно с връзката и тя не става целият ни живот.
Когато имаме тревожен стил на привързаност ние копнеем за интимност и близост, но сме много неуверени и прекалено заети и задушаващи в интимните си отношения. Ние търсим някой, който да ни спаси, изпитваме силен страх от изоставяне, ставаме твърде зависими, което може да прогони партньорите ни и да доведе до порочен кръг от самоизпълняващи се пророчества.
Ако сме развили пренебрежително-отбягващ стил на привързаност, ние избягваме напрежението на всяка цена, търсим само повърхностните и приятни емоции, избягваме дълбочината и като цяло сме емоционално дистанцирани във взаимоотношенията. Ние даваме приоритет на независимостта и свързваме интимността със загубата и. В резултат на това сме емоционално недостъпни. Избягваме конфликти и разговорите свързани с емоции, изпитваме амбивалентност към интимността, тъй като знаем, че донякъде винаги ще сме зависими от това да бъдем с друг човек, за да задоволим някои от нуждите си, но също така свързваме любовта с болката. Можем да станем зависими от партньорите си, когато се чувстваме отхвърлени, но също така сякаш в капан, когато допуснем твърде много партньорите си до вътрешния ни свят. В многократното си търсене на спасител, възрастните деца на нарцисисти вместо това намират онези, които хронично ги малтретират точно както техните най-ранни насилници. След това те страдат не само от травма в ранна детска възраст, но и от многократни прояви на насилие в зряла възраст, докато с правилната подкрепа не се справят с основните си рани и започнат да прекъсват цикъла стъпка по стъпка.
5. Чувстваме се дефектни и безполезни: Като деца оцелели след нарцистично насилие ние носим огромно чувство на токсичен срам, безпомощност, отделеност от другите, чувстваме се различни и дефектни. Също така носим бремето на токсичната вина, постоянния вътрешен критик и унизяващ ни диалог, който провеждаме ежедневно със себе си. Този вътрешен критик, поддържа диалога ни на самообвинение, омраза към себе си и нужда от перфекционизъм. В изключително отхвърлящи семейства, детето в крайна сметка започва да вярва, че дори неговите нормални нужди, предпочитания, чувства и граници са опасни несъвършенства и оправдани причини за наказание и/или изоставяне. Децата, които преживяват насилие в ранна детска възраст, имат трудности да разграничат действията и думите на насилника и реалността. Дете, на което многократно се казва, че всичко е негова вина, ще започне да вярва и интернализира липсата на себестойност. Необходима е постоянство в работата с вътрешното дете, изследване на различни модалности за изцеление на ума и тялото, за да започне пътят към възстановяване и сигурно чувство за собствено достойнство. Ако сте били дете на нарцистичен родител, помнете: вие сте достойни и заслужавате добри неща. Без значение какво ви се е случило в миналото, не е нужно да позволявате на болката или на вашият вътрешен критик да диктуват достойнството ви и да ви провокират към това да развиете синдром на измамника. Вашият токсичен срам ви лъже. Само защото не сте изпитали радостта, която наистина сте заслужавали в миналото, не означава, че не сте я заслужили или че трябва да се лишите от щастие сега. Вие заслужавате всичко добро – и ако хубавите неща вече се случват, вие сте достойни за тях.
Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!
С признателност,
Дени
Използвани източници при написването на тази статия:
- Healing the Adult Children of Narcissists: Essays on The Invisible War Zone and Exercises for Recovery