Search
  • Дени Бояджиева

Алекситимия: Защо мъжете имат проблем с изразяването на чувства и емоции.

В нашето общество за жалост цари все още идеята за твърдата мъжественост, която затруднява много мъже да изразят напълно своите чувства и емоционални нужди във връзките. Алекситимията представлява множество предизвикателства в отношенията и за двамата партньори. Мъжете заслужават да бъдат видени и емоциите им валидирани, без тяхната мъжественост да бъде поставяна под въпрос.



Остарелите нагласи като „мъжете не плачат“ насърчават мъжете и момчетата да крият сълзите си. В много култури по света се смята за табу мъжете да плачат, особено на обществени места. Много хора все още вярват, че мъжете трябва да бъдат стоици и да показват малко или никакви емоции. В резултат на тази стигма много мъже смятат, че не е мъжествено да плачат и избират да не се погрижат за психичното си здраве, когато това се налага.


В романтичните връзки често се случва да се съберем с човек, чийто начин на изразяване или удържане на емоциите е много по-различен от нашия. Възможно е ние да нямаме проблем с изразяването на емоциите си, а при конфликт или трудности нашият партньор да се затваря емоционално и да изглежда студен. Липсата на умения за ясна и директна комуникация могат да накарат партньорите да тълкуват погрешно емоционалното оттегляне, което в основата си е механизъм за справяне с предизвикателствата и трудните емоции. Ние възприемаме отдръпването на партньора си като лична атака или изоставяне. Тази пропаст в комуникацията често се засилва, ако единият или двамата партньори страдат от алекситимия.


В превод думата „алекситимия“ означава „нямам думи, за да опиша емоциите си.“ Това е едно затруднение да достъпим, да опишем и да разберем емоциите си. Алекситимията служи като временна и екстремна защита срещу емоционалната болка. Алекситимията може да доведе до несигурни стилове на привързаност в романтичните връзки, особено при конфликт или трудни ситуации като например загубата на работа или близък. Човекът с този модел на справяне и оцеляване се затваря в себе си, не може да опише емоциите си, да си позволи уязвимост и да сподели какво наистина се случва вътре в него. Децата, които развиват алекситимия, вероятно са имали родители, които са били амбивалентни, отхвърлящи или емоционално недостъпни.



Някои от най-честите показатели за алекситимия включват:

  • Трудност в регулирането на емоциите като цяло – затваряне в себе си, натрупване на емоционален багаж, след което избухване.

  • Затруднение да изразим вербално привързаността си или обичта си в интимните ни отношения.

  • Използване на стратегии за дистанциране или прекъсване на отношенията, когато усетим, че се привързваме много към човека до нас.

  • Засилено предпочитане към независимост и автономия.

  • Страх от емоционална интимност.

  • Дистрес при голямо събиране с хора, с които се налага комуникация (напр. на рождени дни, юбилеи и т.н.).

Алекситимията и трудността на мъжете да изразяват емоции


Изследванията показват, че алекситимията се среща по-често при мъжете, отколкото при жените. Много мъже научават правилата на токсичната мъжественост - доминиране, конкуренция, агресия и стоицизъм - рано в живота. Лонгитудни изследвания показват, че до двегодишна възраст момчетата обикновено са по-малко изразителни вербално в сравнение с момичетата. Връстниците в училище, близките мъже в семейството и приятелските групи могат да затвърдят „правилата на мъжествеността“ и дори да започнат да се подиграват или тормозят момчетата, които не ги спазват. От страх да не бъдат счетени за недостатъчно мъжествени в момчетата се заражда един страх, една недостатъчност. Така се стига до едно дълбоко емоционално потискане, за да не рискуват да бъдат сметнати за „счупени“ или „дефектни“ и изключени от клуба на мъжете.


Семействата, които поддържат по-традиционни или ригидниразбирания за половите роли са склонни да обезсърчават синовете си да изразяват автентични емоции, като същевременно насърчават емоционалното изразяване на своите дъщери. В нашето общество социализацията на мъжете почива на убежденията, че момчетата са задължени да потискат емоциите и да отричат чувствата, които имат, защото ще ги направят уязвими, пасивни или изнежени. Това поражда значителен емоционален стрес, защото не учи момчетата как да изразяват емоциите си по здравословен начин, как да ги определят, дори как да ги разпознават.

Въпреки че не е „нормална“, алекситимията е станала „нормализирана“ поради „правилата на мъжествеността“, които се предават от баща на син, или се „унаследяват“ посредством комуникацията с връстници и обществените норми. Потиснатите чувства се натрупват и след това избухват под прикритието на гнева, като се има предвид, че ядът е емоция, която се приема за нормална за един мъж в рамките на традиционната мъжественост. Ядът е овластяваща емоция и параван за много други уязвими емоции като тъга, скръб, страх, тревога. Поради изискванията за стоицизъм от мъжете, всъщност изобщо не е учудващо, че те са склонни да прибягват до отбягване, прекъсване на отношенията, когато усетят силен емоционален дистрес. Мъжете често имат избягваща привързаност, в много по-голям процент отколкото жените, тъй като се научават да минимизират нуждите си от привързаност, за да избегнат товада бъдат видени като слаби или немъжествени.


Въздействие върху двойката


В една романтична връзка алекситимията носи със себе си множество предизвикателства, които само се засилват, когато се поставят в тандем със строги очаквания за това какво трябва да прави един мъж в отношенията си, каква е неговата роля и къде стои спрямо очакванията и изискванията към жените. Желанието на жената да разбере, да разкрие големите чувства в партньора си „за негово добро“ или с цел да се задълбочи връзката, може да бъде непосилна или заплашителна задача за партньора с алекситимия. Той не само се бори да идентифицира, изрази или различи емоциите си, но често е толкова затрупан от задачата да мисли за чувствата си, че това предизвиква емоционално откъсване и желание за прекъсване и бягство. Партньорът с алекситимия е най-склонен към авторегулация, тенденцията да се регулират емоциите, без да се намесват другите хора, така че да е сигурен, че няма да загуби имиджа си пред жена си или близките си хора. Той е склонен да преживее най-големите си вътрешни страдания откъснат и сам, в името на мъжествеността си. Това от своя страна кара другият партньор да се чувства дълбоко изоставен и предизвиква силно безпокойство и страх от отхвърляне и приключване на връзката.


Доказано е, че алекситимията има отрицателна корелация с физическата привързаност, както и с качеството на отношенията и удовлетворението, което се усеща във връзката. Двойките могат да се борят да се почувстват сигурни, утвърдени, чути или видени и може да им е трудно да установят чувство за обща цел, защита и свързаност. Дефицитите в емоционалното изразяване, комуникацията и регулирането представляват пряка заплаха за сигурното функциониране на двойката.



Емоциите са биологичен императив, необходим за оцеляване. Емоционалното осъзнаване и интелигентността са еволюционни стратегии, които могат да бъдат научени дори по-късно в живота. Индивидуалната терапия може да помогне в това търсене, като в нея се учат умения за емоционална регулация, идентифициране на емоциите, ясна и директна комуникация, автентично изразяване. Терапията за двойки може да помогне за сближаване на партньорите. Развиването на взаимно разбирателство и умения за ефективно посрещане на нуждите на другия включва освобождаване от моделите на самозащита, под формата на емоционална недостъпност и отдръпване, които изолират и разединяват партньорите.


Нови времена, нови правила


Какво всъщност ни казват така отровните стереотипи свързани с мъжката роля? „Истинският мъж“ е физически мощен, скала и остров сам за себе си. Няма да видите истински мъж да моли за помощ, да плаче или да изпитва емоции освен гняв или ледено спокойствие. Мъжете са твърди, самостоятелни, доминиращи, силни и неемоционални. Всъщност да си мъж означава да си непобедим. Истинският мъж не ходи на терапия.


Ужасният срам, който създават такива токсични вярвания, води опасна тишина след себе си. Тишина, която позволява на мъжете да бъдат убивани от собствената си болка. Вредното послание е ясно: „Слабост е да говориш или да показваш емоции.“ Това идва от остарелите представи за мъжественост и женственост. Мъжете са силни, рационални и активни. Жените са слаби, емоционални и пасивни. Майките говорят повече на дъщерите си, отколкото на синовете си, за чувствата, а чувствата на момчетата се обезсмислят, тъй като те се насърчават да се оправят сами с тях. От съществено значение е да настояваме за културна промяна във всички сфери на нашия живот, изпращайки посланието от детството до ранна детска възраст, юношество и зряла възраст, че „истинските“ мъже изпитват емоции и искат помощ като всеки друг, когато усетят, че не се справят сами и това е съвсем в реда на нещата.

Мъжете не само избягват да търсят професионална помощ, но и не се свързват със семейството или приятелите си, когато имат емоционалната нужда да го направят. Изследвания показват, че в рамките на месец след проявата на проблем с психичното здраве една трета от жените споделят тревогите си със семейство и приятели. За разлика от тях, повече от една трета от мъжете са чакали две или повече години или никога не са споделяли за проблеми с психичното си здраве с най-близките си. Мъжете плачат. Мъжете изпитват тревожност. Мъжете страдат от депресия. Мъжете понякога имат нужда от помощ.


Време е да нормализираме нови вярвания за мъжката роля:

  • Ходенето на терапия и желанието да потърсим помощ е знак за сила.

  • Мъжествеността включва показването на пълна гама от емоции.

  • Мъжете, които изразяват автентично себе си са привлекателни.

  • Чувството на загуба, провал или проблеми с психичното здраве се случва на всички мъже.

  • Разговорът с приятели и споделянето на чувства или предизвикателства е от съществено значение и е здравословно.

  • Споделянето, уязвимостта и сътрудничеството са по-здравословни от контрола, арогантността и доминацията.

  • Да бъдеш истински мъж означава да позволиш на своята човечност да мине на преден план с цялата болка и радост, които идват заедно с нашия човешки път.

Ако сте били заставени да потискате емоциите си, е възможно да се научите да ги изразявате по здравословен и конструктивен начин. Никога не е късно да опознаем и да се погрижим за себе си, да проправим собствен път и да кажем "Не!" на остарелите и вредни вярвания.


Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!


С признателност,

Дени


Използвани източници при написването на тази статия:


Boys Don’t Cry: Why I Hid My Depression and Why Men Need to Talk About Their Mental Health

Man Enough: Undefining My Masculinity