• Дени Бояджиева

Моделът на съзависимостта в отношенията: Защо толкова силно жадуваме да сме спасители?

Updated: Feb 12, 2021

Да се грижим за другите често изглежда като чудесно качество. Когато то стигне до крайност обаче и сме склонни да го правим за своя сметка, дори когато помощ не е необходима, говорим за съзависимост.


В една съзависима връзка единият партньор се нуждае от другия поради някаква лично негова субективна причина, а другият от своя страна жадува да е необходим. Самочувствието и самооценката на съзависимият човек идват само от това да се пожертва за някого, който от своя страна е доволен да получи неговата жертва, а тя позволява да се продължи нездравословния житейски модел. Това е цикълът на съзависимостта - кръговрат на спасяване, негодувание и съжаление.


Какво е спасяването в такива отношения?

Спасяването е нездравословна версия на помощта. То упълномощава другия да продължи с вредните си навици и се опитва да го промени или поправи, без да му дава възможност той сам да поеме отговорност за себе си.


Спасяването включва:

  • Да правим неща за другите, които те са в състояние да направят сами.

  • Да улесняваме другите, за да могат те да продължат тяхното нездравословно поведение.

  • Да помогнем на другите да избегнат последиците от своите действия.

  • Да поемем по-големия дял от работата.

  • Да носим отговорност за други хора, в опит ние да решим техните проблеми.

  • Да помагаме от задължение, а не защото искаме, търсейки чуждото одобрение на всяка цена.

Разбира се, не всяко помагане е лошо или нездравословно. За да разграничим спасяването от истинската помощ, е полезно да поставим под въпрос мотивацията ни за помощ и очакванията относно резултата. Истинската помощ се дава с отворено сърце, без условия и без очаквания. Това се прави, защото искаме да помогнем, а не от дълг или защото ще се чувстваме виновни, ако не го сторим. Истинската помощ не позволява и не се опитва да помогне на хората да избегнат последствията от своите действия, а оставя място да се научи дадения урок от ситуацията, за да може човекът да стане по-зрял и можещ. Също така тя не насърчава зависимостта, която се създава, когато правим неща за другите, които те могат да направят за себе си.


"Ние повтаряме това, което не поправяме" - Кристин Лангли


Защо така жадуваме да спасим другия, когато сме съзависими?

Когато сме попаднали в цикъла на съзависимостта, ние се чувстваме принудени да помогнем. Тази нужда е сякаш извън нашия контрол, една първична реакция, която ние не можем да възпрем. Ние виждаме проблем и влизаме веднага в действие без да проверим дали човекът е способен да се справи сам или не, много често без реално да бъдем помолени за помощ. Спасяването на другите ни дава цел, кара ни да се чувстваме необходими, а това е нещо, което ние горещо жадуваме. Когато имаме ниско самочувствие, спасяването се превръща в наша идентичност и ни помага да се чувстваме важни и заслужаващи обич и внимание. Често съзависимостта може да бъде проследена още в детството ни. Тя обикновено е резултат от дисфункционална семейна динамика, културни роли и обществени очаквания.


Понякога спасяването е несъзнателно усилие за преодоляване на травматично минало преживяване. Това желание може да идва от ситуация в миналото, в която мислим, че не сме успели да спасим родител, който е починал при тежки обстоятелства или да се провокира от липсата на нашето собствено спасение, когато не сме имали на кого да разчитаме в болката си, а сега не искаме друг да преминава през това сам. Често ранните преживявания на липса на контрол и безсилие се отпечатват върху нас и като възрастни, ние повтаряме неуспешните си усилия да спасим хората и себе си, без да осъзнаваме съзнателно връзката между миналото и настоящето.


Спасяването, разбира се, може да бъде и начин на мислене, на който съзнателно сме били научени. Може би член на семейството е заел ролята на мъченик, защото така му е било по-изгодно. Възможно е да сме били хвалени, че се жертваме с готовност и това е станал нашият начин да се почувстваме необходими или да привлечем внимание. Тези модели на поведение се засилват, колкото повече разчитаме на тях. Много от нас продължават по познатия път. Ние не се спираме да помислим дали друг избор би бил по-добър, дали този тип поведение наистина работи за нас или другите, дали случайно не е в наш ущърб...


Когато сме съзависими, ние спасяваме защото:

  • Грижата и спасяването ни карат да се чувстваме полезни, необходими и достойни.

  • Сме станали обгрижващи в ранна възраст поради необходимост, тъй като родителите ни не са били достатъчно емоционално зрели, за да се грижат за нас или за себе си.

  • Чувстваме се отговорни за другите хора, техните чувства, избори, безопасност, щастие.

  • Спасяването ни помага да се чувстваме в контрол и временно успокоява нашите страхове и тревоги.

  • Смятаме, че е наш дълг или работа да се грижим за всички и всичко.

  • Страхувахме се да кажем „Не“ и да поставим граници (друга форма на търсене на чуждото одобрение).

  • Вярваме, че другите ще страдат, ако не ги спасим.

  • Смятаме, че знаем по-добре от другите какво им трябва и имаме отговорите на техните проблеми.

  • Объркваме спасяването с истинска помощ.

"Преди се надявах да ми донесеш цветя, а сега сам ги посявам."


В началото често започваме с фантазии свързани с акта на спасяване: Мислим, че можем да спасим любимата/любимия си и да оправим нейните/неговите проблеми, а в резултат на нашите неуморни усилия той ще бъде щастлив и благодарен. Така ние най-накрая ще бъдем обичани, валидирани и ценени. В тази фантазия ние сме рицарят в блестяща броня или силната жена-войн, които спасяват своя партньор и след това заедно отпътуват към пословичния залез и живеят щастливо до края на живота си.


Но реалността не работи по този начин...


В действителност нашите усилия да спасим другия обикновено се провалят. Не можем да помогнем на хора, които не искат нашата помощ и не можем да решим проблемите на другите вместо тях. Така неуспешните ни опити за спасяване ни оставят наранени, ядосани и недоволни, потънали в негодувание защо нещата не се получават така, както сме мечтали.


Когато се опитваме да спасим или решим проблемите на други хора, ние се възмущаваме, защото накрая осъзнаваме, че:

  • Нашата помощ не е оценена.

  • Нашите съвети и насоки не са взети под внимание.

  • Пренебрегваме собствените си нужди.

  • Накрая правим неща, които наистина не искаме и действаме по задължение.

  • Никой не забелязва от какво се нуждаем и не се опитва да отговори на нашите нужди; чувстваме се пренебрегнати.

Когато се опитваме постоянно да спасим другите в един момент ние започваме да се чувстваме изключително използвани. Така ние започваме да се гневим, да се задушаваме в нашето недоволство, да действаме пасивно-агресивно, правим заядливи коментари и се лашкаме в крайности. Нашият гняв предизвиква яд от другата страна, точно тази на която така безкористно сме се опитвали да помогнем. Колкото повече нараства нашето недоволство, толкова повече се увеличава и нашето съжаление. Съжаляваме, че изобщо сме се опитали да помогнем. Критикуваме себе си, обвиняваме се и се чувстваме засрамени от наглед глупавото си поведение.


И колкото по-дълго участваме в опитите за спасяване, колкото повече инвестираме от времето и усилията си, толкова по-разочаровани и недоволни ставаме. Въпреки че накрая осъзнаваме, че нашите близки няма да се променят, ние продължаваме модела на спасяване, негодуване и съжаление, защото ни е познат, защото се е превърнал в нашата зона на комфорт, нищо че тя е изключително осакатяваща.


Как да спрем модела спасяване-негодуване-съжаление?

Понякога решенията са простички и започват винаги с опознаване на нашите собствени модели, любопитство към вярванията и нагласите ни и осъзнаване. Ако се чувстваме използвани от тези, на които се опитваме да помогнем, решението би било да спрем да се хвърляме в чуждите битки като Супермен и да се притичваме постоянно на помощ.


Често се опитваме да разрешим този нездравословен модел като удвоим опитите си да спасим някого. Ние си мислим: „Ако успея само да накарам партньора ми да се промени, тогава мога да спра да го спасявам и така и двамата ще се чувстваме по-добре.“ Ние погрешно смятаме, че спасяването на другите е решението на нашето негодувание, на нашите дефицити и травми, които ни карат да реагираме по определен начин, когато в действителност източникът е нашата собствена неспособност да се вгледаме в себе си. Ние имаме силата да нарушим този модел, като оставим другите да поемат отговорност за собствения си живот, своите чувства, избори и последиците от тях. Така се учим и израстваме. Всеки минава своя си път, всяка душа идва тук с определени уроци, които е избрала сама да научи и ние не можем да бъдем постоянна патерица и да изземваме функциите на близките ни.


Да, трудно е, отнема време да разберем защо не можем да кажем „Не“, защо изпитваме поглъщащо чувство за вина и срам, когато не реагираме по познатия начин. Никой не иска да види приятел или член на семейството да страда, но ако можем да отстъпим назад, да станем наблюдатели поне за миг и да видим цялата картина, ще осъзнаем, че спасяването на другите по този начин само допринася за нашите, а и за техните страдания. Моделът спасяване-негодуване-съжаление не решава нищо и често създава повече проблеми в нашите взаимоотношения и за нас самите. Той води до самопренебрегване и пропускане на собствения ни живот, защото сме толкова фокусирани върху другите. Понякога губим своите интереси, цели, ценности и здраве. Понякога е по-лесно да решим чуждите проблеми, вместо нашите собствени. Там, където ние губим контрола в собствения си живот е изкушаващо да си го върнем спасявайки чуждия.


Вместо да изпадаме в този модел отново и отново ние можем:

  • Да признаем кое спада към нашата отговорност и кое не.

  • Да спрем да поемаме отговорност за проблемите чувствата на другите хора.

  • Да практикуваме последователни грижи за себе си (забелязване и задоволяване на собствените ни нужди).

  • Да се въздържаме от даване на съвети или помощ, която не е била поискана.

  • Да помислим как молбата за помощ на някой отговаря на нашите собствени нужди, планове и т.н. Дали този човек не може да се справи сам!

  • Да се научим да поставяме здравословни граници и да казваме „Не“, когато е необходимо.

Съзависимите модели на мислене и поведение са предизвикателство, тъй като те са били установени в началото на живота и са подсилени с години и години повтаряне на един и същ избор. Това не означава, че е невъзможно да се променим, това просто означава, че ще трябва да практикуваме нови начини за справяне, да имаме търпение и да бъдем добри към себе си, да се опознаем и да почерпим от даровете на терапията, за да видим защо и откъде идват тези модели. Това е процес, който не е линеен, който отнема време, усилия, дисциплина, един изключително необходим, полезен и лечителен процес, чиито резултат е вътрешната свобода. Като начало можем да се упражняваме в ролята нa безпристрастен Наблюдател и да започнем да забелязваме кога се опитваме да спасим другите и кога те реално имат нужда от нашата помощ. Това е мястото, където промяната и изцелението започват.


Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!


С признателност,

Дени




Използвани източници при написването на тази статия:

- Rescuing, Resenting, and Regretting: A Codependent Pattern

- What's to know about codependent relationships?

- и книгата: Whole Again: Healing Your Heart and Rediscovering Your True Self After Toxic Relationships and Emotional Abuse



2,065 views0 comments