• Дени Бояджиева

Вътрешното дете: Дълбоките вярвания от детството, които могат да определят целия ни житейски път.

Updated: Jun 6

„Вътрешното дете“ е тази структура от подсъзнанието, която крие в себе си раните от детството ни. Това са всички моменти, в които не сме били чути и видени, не сме се чувствали зачетени и важни.




Всички тези спомени и случки, в които ни е било забранено да изразяваме автентично себе си, в които ни е бил насаждан страх от Живота, всичко, което е задушило естественото проявление на нашия Аз и неговата способност за спонтанност, радост, креативност, свързване, отвореност, слънчевост, любопитство.


Това „вътрешно дете“ живее в нас независимо на колко години сме, защото дълбоко в нас ние все още не сме излекували тези рани от детството си. Нашата личност е останала дисбалансирана, неравномерна – някои части са зрели, а други все още не и това изключително много си проличава в реакциите ни.


Кои са признаците на раненото вътрешно дете?

  • клюкарстваме зад гърба на друг човек

  • слагаме етикетчета и обиждаме

  • сърдим се и се мусим, че не става на нашата, тропаме с крак

  • опитваме се да постигаме целите си на всяка цена без да зачитаме последствията или емоциите на другите около нас

  • постоянно се съревноваваме да сме номер едно и да бъдем забелязани

  • никога не сме доволни и винаги искаме още и още

  • не държим на критика, ставаме офанзивни или пък влизаме прекалено в оправдателен режим

  • използваме мълчанието като наказание

  • мислим само в черни и бели краски

  • хронично предаваме себе си, за да бъдем обичани и харесани от другите

  • имаме проблем с това да се доверим и винаги търсим нещо скрито, което реално не е там.

Кои са признаците на здравото вътрешно дете?

  • Игривост

  • Свобода - (непланирано време, което отделяме само за нас и това, което ни харесва и ни прави щастливи).

  • Да бъдем видени и чути от себе си; да сме способни да се вслушваме в себе си, нуждите си и интуицията си.

  • Да наблюдаваме себе си без да се съдим и да си даваме оценка.

  • Креативност- да си позволяваме да даваме воля на въображението си, да създаваме, да пишем, да рисуваме, да свирим, да танцуваме.

  • Да почиваме, когато усетим, че е необходимо, да си даваме нужните паузи за презареждане.

  • Зачитане на границите, нашите и чуждите.

  • Дисциплина в грижата за себе си, изграждане на доверие в себе си.

Причината за всички реакции на раненото вътрешно дете е, че те идват от една огромна наша детска рана, от един много голям дефицит, на който не сме обърнали внимание, защото не сме осъзнавали, че е там. Ето защо първата крачка към всяко лечение винаги е осъзнаването, а след това и поемането на лична отговорност за това да се излекуваме.


Когато ние самите станем родители, много често тази рана се активира в пълна сила, защото ставаме главните обгрижващи един ценен живот, който е изцяло зависим от нас. Колкото и хубав и чакан да е този момент, той може да натисне бутона на множество неразрешени травми от детството ни и (подчертавам) това е нормално. Това не ни прави лоши родители, а ни прави просто човешки същества. Важното е да познаваме себе си добре, дали чрез терапевтичен процес или друга практика, за да можем да знаем кое ни провокира, така че да не проектираме несъзнателно върху децата ни тези вътрешни рани и дефицити, които носим.


Основни послания в детството, които стават основни вярвания в зрелостта:


Като деца ние сме напълно зависими от родителите си емоционално и физически. Ние не сме способни сами да се грижим за себе си, нямаме представа какво представляват чувствата, как да ги управляваме, така че да не ставаме подвластни на тях. Имаме желания, но и импулси, не познаваме още границите. Духовно обаче сме изключително свързани със себе си, макар често в процеса на възпитание тази връзка с нас и с Цялото да се прекъсва. Тъй като сме зависими, това се отразява на начинът, по който мозъкът ни работи и се развива.



Докато растем ние сме в състояние на его-центричност. Трудно можем да възприемем нищо извън себе си. Ние вярваме, че всичко е лично и свързано с нас. За нас всичко, всяка реакция на родителите ни, на другите деца или близки хора се отнася към нас, поне в нашето съзнание, дори реално да не е така наистина. Всъщност това е идеята, че ние като деца сме способни да виждаме света само пречупен през нашите все пак ограничени преживявания.Все още сме лимитирани във възприятията си и това е нормално. В последствие развиваме емпатия, с която можем да излезем извън нашия личен свят и да разберем какво е да си в обувките на другия човек. С тази наша способност вече личният ни вътрешен свят се разширява и ние сме готови да продължим развитието си.

Докато сме центрирани в егото има шанс да развием дълбоки вярвания, които не са много здравословни и ни спират от това да живеем пълноценно по-късно в живота. Смятаме, че родителят ни се държи зле с нас заради нас, защото ние сме лоши деца, защото нещо с нас не е наред, защото ние сме проблем, защото не заслужаваме обич, а не защото той самият не знае как да се справи с емоциите си на раздразнение и гняв. И колкото по-често се случва това, толкова по-навътре в подсъзнанието ни влизат тези вярвания.


Ние получаваме толкова много послания като деца под формата на коментари, случки или реакции от възрастните. Много голяма част от нещата, които са плашещи или необясними, потъват в подсъзнанието и остават там, докато един ден не ги осветлим. Ние не сме способни да разбираме света по друг начин, освен ако нямаме някой възрастен около нас, който да ни помогне да разберем и да ни обясни поведението на другите и мотивите зад него. Когато нямаме възрастен човек, на когото можем да разчитаме да десимволизира света за нас, нашият ум придава значение на различните ситуации според нивото на развитие, което имаме. Ние сме същества търсещи смисъл и когато такъв на пръв поглед липсва за нас, когато сме объркани и притеснени ние „изобретяваме“ обяснение и прикачваме смисъл към ситуацията сами. Много често обаче в този процес историята, която създаваме около едно събитие няма общо с реалността. Тя е просто нашия опит да направим света около нас поне една идея по-малко страшен и объркващ. Да го направим обясним. Докато напредваме, докато се развиваме с течение на времето, ние формираме и затвърждаваме тези вярвания: за себе си, за другите, за взаимоотношенията със света, за всичко значимо за нас. Въз основа на тези наистина ранни преживявания с времето натрупваме множество най-различни лични обяснения и субективни истории, които влизат все по-надълбоко и по-надълбоко без дори да ги подложим на съмнение, защото посланията около тях са дошли от фигури в нашия живот, които са авторитетни и значими.


Така неусетно пораствайки, дълбоките ни вярвания могат да се превърнат в истински проблем за нас. Рано в живота си ние нямаме когнитивната способност да се отделим от това, което е значимо за родителите ни и да създадем наша история, наши вярвания, наши ценности. За да се случи това е необходимо да започнем да изследваме себе си. Да преминем през един здравословен бунт и да станем автономни индивиди. Само така можем да върнем всичко, което не е наше (и никога не е било) и да създадем нашите истини. Този процес на връщане е много важен в лечението на всеки от нас. Едно откъсване от всичко, което не е наше, което не ни служи в посока оцелостяване.

Много често в детството ни се случва така, че някой отрича нашата реалност. Ние виждаме или усещаме, че нещо не е наред, но когато се престрашим да попитаме какво става, получаваме обратна връзка, че всичко е наред, няма нищо, че сме сънували или сме си измислили. За оцелелите от насилие в детството това отричане на реалността само задълбочава травмата, която сама по себе си вече е огромно бреме за плещите на едно дете. Така се откъсваме от интуицията си, научаваме се, че не можем да се доверим на себе си, на усещанията си. Това създава опасен прецедент за съзависимост, търпене и толериране на токсичност и насилие през годините. По този начин щом усетим, че нещо не е наред в някого или в дадена ситуация и интуицията ни подскаже, че някой или нещо е опасно за нашето физическо и/или емоционално здраве, ние ще я игнорираме, защото не ѝ (си) вярваме. Колкото по-често нашата реалност като деца е игнорирана или невалидирана, толкова повече ще се откъсваме от себе си. Друг начин, по който това се преживява е да не се говори за нещата, които се случват в семейната среда. Прикриването на реалността е същото за детето както е нейното отричане.


Когато разберем и осъзнаем какво ни се е случило, разбираме защо нашето вътрешно дете ни е пращало сигнали през годините и не ни е давало да се отпуснем. Да се доверим отново на себе си, на преценката си, на интуицията си е като да се срещнем отново със себе си, с онова автентично Аз, което сме мислили за безвъзвратно загубено. Така че, когато се чувстваме несигурни в себе си и не знаем откъде идва тази несигурност, можем да се замислим дали не сме живели живот, в който сме били научени да не се доверяваме на себе си. Може би затова сме постоянно объркани и не знаем какво искаме от живота, кое е нашето призвание, как бихме искали да живеем, за да усещаме радост от съществуването си, как да се свържем с тялото, така че да разпознаваме правилно знаците му, а не да изпадаме в двете крайности на пълно игнориране или пък прекалено внимание (хипохондрия).


Друг начин по който инвалидираме аспекти от личността си е чрез дълбоките ни вярвания покрай всичко, което сме чули за себе си като определения от семейството ни. Били ли сме например някой, на когото са му казвали, че е прекалено чувствителен? Безхаберен? Безотговорен? Не достатъчно сериозен? Можем да помислим за нещата, които сме чули за себе си. Къде и в какво според семейството ни сме били твърде много или твърде малко. Може би част от нас все още е съгласна с тези неща, без да сме ги подложили на проверка, без да се замисляме дали наистина тези определения важат за нас наистина. Или просто сме си казали „Аз съм такъв“ и с това е приключил въпросът. Защото „Аз съм такъв“ е защитен механизъм, съпротива към промяната, която често изглежда голяма и страшна. Тези неща, които някой ни е казал, било то и авторитетна фигура в нашия живот, не ги прави истинни. В един момент идва време да предефинираме себе си с нови понятия и да подложим всичко, което сме си мислили, че знаем за себе си на проверка. Да се изправим лице в лице с болезненото си чувство на недостатъчност е дълбоко изцеляващо. Всъщност ние сме достатъчни и прекрасни такива каквито сме и имаме дълбок потенциал за промяна и трансформация.


Друг важен провокатор за нашето вътрешно дете са границите свързани с тялото, особено за тези от нас, които сме били по-срамежливи и затворени деца. В колко моменти сме били карани да излезем извън комфортната си зона и да прегърнем, целунем някого, когото не сме искали или да бъдем пипани, стискани или щипани от такъв човек? В колко моменти ни е било дадено правото да кажем „Не, не искам“ и това право да е било уважено от хората грижещи се за нас? Нарушаването на физическите граници на децата се случва много често. Идеята, че детето трябва да се съобразява с всички желания на по-големите от него за физически контакт, без да може да откаже, създава понякога нездравословен прецедент. Подсъзнателно започваме да вярваме, че нямаме право да отказваме физически контакт, ако някой поиска такъв. Започваме да жертваме физическия си комфорт, за да бъдем харесвани и забелязани. Колко от нас са способни да кажат „Не“ на желанието на някого да ни прегърне, да се здрависа или да ни докосне, когато ние не искаме? Когато не ни е приятно? Колко от нас могат да кажат „Не“ без да смятат, че нещо с нас не е наред и да откажат без да изпитват вина? Ако тези въпроси ни замислят, може би има защо да им обърнем внимание.


На колко от нас като деца е било казвано, че трябва да приличаме повече на брат или сестра си, на детето от класа, което получава само шестици, на съседчето, което само слуша и не прави бели? Това послание от страна на родител ни дава информация, че не бива да бъдем себе си, че трябва да приличаме на някой друг, ако искаме да бъде поощрени, харесани и похвалени. В семейна среда, в която акцентът е външния вид и имиджа е най-важен, ние ще добием вярването, че винаги трябва да изглеждаме добре и перфектно, че домът ни трябва да е като от списание, че ако не се обличаме по определен начин, дори този начин да е неудобен за нас, ние ще бъдем засрамени, подиграни, осмяни, обсъдени.

Друг пример за дълбоките ни вярвания, които създаваме в детството е посланието, че сме отговорни за емоциите на другите хора. Колко от нас са чували фрази от рода на: „Не ме карай да те удрям!“, „Не ме карай да се ядосвам!“, „Не ми казвай така, защото ще ме натъжиш, а не искаш мама/тати да са тъжни, нали?“. Все едно ние (детето) имаме някаква власт върху това дали един възрастен човек ще се ядоса или не, ще контролира гнева си или не, ще се натъжи или не, ще избере да ни удари или не. Има много примери за такъв тип прехвърляне на отговорността върху детето. Не всички се случват съзнателно от страна на родителя, но е факт, че се случват често. Тук основното послание, което получаваме като деца и след това пренасяме в зряла възраст е, че сме отговорни за емоцията и реакцията на някой друг и избора, който той прави на база тази емоция. Това е едно много обременяващо, много подхлъзващо послание, в основата на което е бягството от отговорност и липсата или недостатъчната емоционална интелигентност от страна на родителя. Понякога не е директно казване, а е модел или показване, на база това, което виждаме да правят, да понасят, да се съгласяват възрастните хора около нас. И преди да се усетим, ето как нашето вътрешно дете ни дава сигнали на опасност или обърканост, когато не влизаме в тези роли по този конкретен моделиран начин, когато усетим, че имаме реално други автентични виждания или представи за това как искаме ние да се покажем пред света. Съпротивата към промяна е голяма във всеки от нас и отнема време да сме способни да си позволим друг път на съществуване.


Има много начини, по които нашето вътрешно дете е получавало послания, има много моменти, в които не сме се чувствали видени, разбрани или нашето автентично Аз не е било валидирано. И когато носим тези рани в нас много често имаме и неизразени емоции, които по един или друг начин ни показват, че са там. В семейство, в което не се говори за чувства, ние ставаме възрастен човек, чийто вътрешно дете няма представа какво да прави с емоциите си, как да ги назовава, да ги изразява по здравословен начин.



Понякога е толкова трудно като зрели хора да се свържем с вътрешното дете, защото невинаги имаме цели спомени, често почти не помним детството си или спомените, които имаме са обвити в мъгла, едни неясни усещания за неща, които са се случили, но нищо повече. Възобновяването на тази връзка изисква време, сигурно пространство и доверие. Но ако искаме да познаем призванието си, да разберем кой е нашия път, какво сме дошли тук на тази земя да правим и да бъдем, тази връзка с нашето вътрешно дете е една пътека към всички тези отговори.


Как човек започва да чувства отново, да излиза от мъглата на изтръпването, на емоционалното вцепенение и това ли е връзката с вътрешното дете?


Много често, когато чувствата ни са твърде завладяващи и нямаме никаква помощ или ориентир като деца ние се погрижваме за себе си по единствения начин, по който можем, когато сме ограничени от опита и знанията си. Така че за много от нас, това включва някаква разновидност на изключване или дисоциация от нашите чувства. Много е важно, когато сме готови да се срещнем с нашето вътрешно дете, да му (си) позволим да се появим за себе си в емоционалното състояние, в което се намираме. Понякога сме живели в обстановка, в която не са се допускали негативни чувства, на нас не ни е било позволявано да имамеи/или да изразяваме такива, а често и хората грижещи се за нас не са можели да ги овладяват. Това води до един подбор на кое е допустимо да изпитваме и кое не. Едно отхвърляне или дори непознаване на някои от чувствата и емоциите ни. Да уважим всяко едно наше чувство е ценно, защото то ни дава информация необходима, за нашето оцеляване и нашия живот. Ако не изпитваме нищо или си позволяваме само лимитирана селекция от емоции, ние не само не познаваме себе си, не само се откъсваме от автентичното Аз и интуицията си, но и реално не сме способни да се свържем пълнокръвно с другите хора около нас. За да се свържем с вътрешното ни дете, първо е необходимо да създадем сигурна среда, в която ще можем да го подканим да излезе на преден план, да си дадем разбиране и състрадание и да отговорим честно на въпроса „Какво чувствам в момента?“. Вътрешното дете е мястото в нашето подсъзнание, където съхраняваме всички неудовлетворени нужди, потиснати емоции. Необходима ни е подкрепяща среда, за да могат тези потиснати емоции да излязат на повърхността. Емоции и чувства, които са базирани на минали преживявания, чиито последствия носим със себе си и които продължават да влияят на нашето настояще.


Една полезна стъпка в посока лечение е да започнем да наблюдаваме себе си в контекста на основните седем архетипа на вътрешното дете. Възможно е един да ни се стори най-доминантен, но често нашето вътрешно дете е съчетание от няколко архетипа:


Архетипите на вътрешното дете:


Съзависимостта като симптом на раненото вътрешно дете:

Придобиваме самочувствие и себестойност, ако винаги сме в ролята на „поправящия“. Обичаме да сме нужни и търсени, защото така доказваме пред себе си собствената си значимост. Влизаме в ролята на съветници и терапевти на близките и приятелите си, като често не ги оставяме да понесат последствията от собствените си действия. Не разбираме, че това би ги научило на независимост и отговорност, а правим всичко възможно да поемем тяхната отговорност за личния им живот върху себе си. Имаме силен страх от отхвърляне, затова сме перфекционисти и се стараем да станем незаменими, за да не бъдем изоставени.


Перфекционизмът като симптом на раненото вътрешно дете:

От малки сме израснали в семейна динамика, която е слагала огромно значение върху постиженията. От нас се е изисквало винаги да носим добри оценки, да бъдем от най-добрите в това, което правим. Никой не ни е учил как да се справяме с провалите, защото те не са били опция или последствията от един „провал“ са били много строги – сърдене, мусене, караници, конфликти, тежки думи и/или обиди, обезценяване на личността ни („Ти си глупав.“, „Ти за нищо не ставаш.“, „Мой син/дъщеря не може да няма отлична оценка по този предмет.“, „Синът/дъщерята на....се справя много по-добре от теб.“) или мълчание. Чувството, което се е загнездило дълбоко в нас е било на една огромна тревожност, че ако не успеем в нещо и се провалим, ще изгубим обичта на родителите ни. Обич, която в основата си е била изключително условна.


Отбягващият стил като симптом на раненото вътрешно дете:

Много бързо сме научили, че ако се набиваме на очи поставяме себе си в опасност. Предпочитаме да сме под радара, защото имаме огромен страх от критика, унижение и срам. Страх ни е да разперим криле и да полетим, затова се държим настрана от потенциала си и не го развиваме. Искаме да сме малки и невидими, за да сме спокойни. Само така успяваме да контролираме страха си от отхвърляне и присмех, като отказваме работа или задачи, които изискват период на учене, в който ще има проби и грешки. Трудно се доверяваме на хората като цяло, защото постоянно мислим, че ако те наистина ни видят реално какво представляваме ще ни изоставят. Постоянно в главата ни се върти един вътрешен диалог, в който ние се срамуваме от себе си, чувстваме се глупави и неадекватни. Трудно си намираме партньори, защото напускаме отношенията, когато те започнат да се задълбочават. Вярваме, че единственият начин да получим любов е да останем невидими или да играем роли, да се крием зад броня и стени и да не позволим на никой реално да ни познава, защото само така няма да бъдем дълбоко наранени.


Ролята на спасителя като симптом на раненото вътрешно дете:

Ние мразим да се чувстваме уязвими, а всъщност дълбоко в себе си знаем, че сме чувствителни и раними. Правим всичко възможно да прикрием тази уязвимост, като отдадено се опитваме да спасим околните. Това е нашият начин да се опитаме да излекуваме индиректно собствените си травми и чувство на безсилие. Чрез тази роля ние несъзнателно се овластяваме. Тази наша позиция идва от дълбокото ни вярване, че за да получим обич, ние трябва да помагаме на другите да решат проблемите си. В ролята на спасител ние несъзнателно се опитваме да повлияем на постоянното си чувство на недостатъчност и липсата на себестойност.


Позитивизмът като симптом на раненото вътрешно дете:

Ние сме винаги щастливи и весели, никога не показваме, когато ни е зле, когато сме тъжни или ранени. Ние сме човекът, който винаги ще намери с какво да разсмее приятелите си и да им вдъхне кураж. Когато сме били деца не ни е било позволено да показваме и преживяваме спокойно негативните си емоции. Нашите емоционални проблеми или обърканост са били отхвърляни или неглижирани („Този и този човек са с много по-лоша история от теб, нямаш право да се оплакваш, трябва да си благодарен, че не си като тях.“) Така ние придобиваме дълбокото вярване, че трябва да гледаме само позитивното, никога да не си позволяваме да почувстваме в дълбочина негативните си емоции, защото се чувстваме лоши и засрамени, ако им позволим да се разкрият преднас или пред друг човек. Смятаме, че товарим хората, ако им споделяме тревогите си, затова предпочитаме да се фокусираме върху това всички останали да са щастливи.


Саможертвата като симптом на раненото вътрешно дете:

Ние сме способни да спрем всичко, което правим, да пренебрегнем собствените си нужди, дори когато те са изключително сериозни (тежко болни сме) в служба на другите. Думата служба тук е доста важна, тъй като ние изискваме от себе си безкористност и постоянна саможертва. Напълно откъснати от себе си, отхвърлящи инстинкта си за оцеляване и неразбиращи Сянката си, ние не сме способни да развием здравословен егоизъм и да опазим себе си в много ситуации. Това е причината много често да попадаме на хора, които се възползват от нас и нашата саможертва, понякога до краен предел. Нашият устрем към това да бъдем идеално чисти, добри и безкористни често идва като свръхкомпенсация на силно травматично детство. Опитваме се по никакъв признак да не приличаме на хората-насилници, с които ни е срещнал животът, което е довело до това да развием нездравословна емпатия (само към другите, но никога към себе си).


Поклонничеството като симптом на раненото вътрешно дете:

Израснали сме в семейна динамика, в която сме боготворили един или и двамата родители. Така и не сме успели да развием здравословна индивидуалност, защото никога не сме си позволили да се разбунтуваме и да изследваме себе си, собствената уникалност, автентичност, нужди и желания. Така оставаме зависими от това някой да ни води (гуру или друг авторитет в нашите очи) без никога да се усъмняваме в думите или действията му. Ако даден човек стане авторитет за нас, ние сме способни да го последваме до края на света. Никога не пречупваме чутото през нашия личен опит, защото сме напълно откъснати от интуицията си. Не успяваме да стъпим на двата си крака сами, а имаме нужда винаги от патерица, да подражаваме на някого или да следваме неговия път.


Как да чуем вътрешното си дете и да се свържем с него?


1. Да осъзнаем, че нашето вътрешно дете е тук и има нужда от нас.

Всеки може да се свърже с вътрешното си дете, ако е отворен към тази задача. Ако ни е трудно или сме скептични към смисъла на това упражнение, можем да се опитаме да мислим за този процес като изследване на миналото ни Аз от гледна точка на преживяното в детството ни и този наш опит, който ни е сформира и до днес. За повечето от нас миналото е смесица от положителни и отрицателни събития. Обстоятелства, които ни помагат да сформираме характера ни, които ръководят изборите ни, целите ни и бъдещето ни до голяма степен.

Много от нас не помнят детството си. Спомените до седмата ни година или дори по-късно може да са липсващи или потънали в мъгла. Това не е пречка за свързването с нашето вътрешно дете. Можем просто да наблюдаваме себе си в контекста на импулси, мисли и поведение, особено в ситуации, които намираме за стресови или предизвикателни. Нека отстъпим крачка назад и да се опитаме да видим себе си отстрани, без да се съдим, обиждаме или самонараняваме. Особено в моментите, когато се чувстваме най-слаби, когато нашето ранено вътрешно дете най-силно присъства в нас, да му дадем шанса да ни проговори, да ни припомни, да съществува заедно с нас. Толкова много време сме го потискали, правили сме се на силни, можещи и знаещи, защото това се е изисквало от нас. Ние сме го изисквали от себе си. Нека си дадем необходимото сигурно пространство, за да може нашето боязливо вътрешно дете да излезе напред и да ни се разкрие.


Нека се опитаме да признаем, видим, чуем вътрешното си дете и да се отнесем към него с любовта, добротата, уважението, разбирането, което то заслужава. Да го приемем и да се грижим за него по начина, по който нашите родители не са могли.


2. Да чуем какво вътрешното ни дете жадува да ни каже.

Да признаем вътрешното си дете също означава да го изслушаме. Не веднага да търсим решение, да даваме съвети или да искаме да потиснем неприятните емоции и дискомфорта. Да се опитаме да свържем миналото с настоящето. Да усетим как се чувстваме в тялото си. В ума, сърцето и душата си. Чувстваме ли се ядосани, изоставени, отхвърлени, несигурни, уязвими, виновни, засрамени,притеснени, тревожни, безпомощни? Какво предизвика тези емоции? Ако сме способни да проследим определени емоции до дадени събития от детството, можем да забележим подобни обстоятелства в живота ни в зряла възраст, които предизвикват същите чувства. Важно е да не отблъскваме вътрешното си дете. Неговите притеснения може да ни се сторят в началото маловажни или глупави. Така само отново отхвърляме себе си и същността си. Омаловажаваме себе си, защото така сме свикнали, така сме научени. Нека не забравяме, че много от настоящите ни проблеми вероятно произтичат от нерешенипроблеми от нашето детство. Това ще ни помогне да разберем по-добре предизвикателствата, които стоят пред нас сега, но най-вече да разберем по-добре себе си и може би най-накрая да се приемем и обикнем.

3. Да напишем писмо до вътрешното ни дете.

Написването на писмо до вътрешното ни дете предлага възможност за диалог и множество прозрения. Можем да се наблюдаваме през деня и да помислим кой от архетипите на нашето вътрешно дете се активира най-често. Нека не забравяме, че няколко от тях е възможно да резонират с нас, но за да се улесним нека се опитаме да изберем един за начало. Можем да следваме инстинкта си. Тук няма правилен или грешен начин за започване и завършване назадачата. С течение на времето можем да изследваме всеки един от тези архетипи, като отделим време за себе си признавайки всяка ранена част от нашето вътрешно дете. Така можем да разберем различни неща, които ни са се случили виждайки ги от друг ъгъл или в друг контекст. Когато пишем писмо до вътрешното ни дете, то може да се появи пред нас като образ на определена възраст. Така сме способни да разговаряме с различни свои версии, различни свои части. Да им (си) кажем, че не смебили лоши деца. Да си напомним за всички добри неща, които сме свършили и в които сме били добри и умели. Да си споделим, че никога не сме се чувствали достатъчно добри. Да се уверим, че насилието, на което сме били подложени не е било наша вина.


Да си дадем надежда, че има добри хора и положителни неща могат да ни се случват. По този начин да успокоим себе си, отчастиболката си и да получим едно спокойствие, че можем да подкрепим себе си, чеобичамесебе си, защото сме преминали през много и нелеки неща. Това упражнение може да отнеме от вината и срама, които сме носили със себе си цял живот. Това е вид разговор с нашето вътрешно дете, в който най-сетне даваме на себе си валидация и чувството, че сме чути и видени.


4. Да си водим дневник.

Воденето на дневник може да ни помогне да се справим с предизвикателни или объркващи преживявания и емоции. Можем да опитаме да водим дневник изследвайки вътрешното си дете. Да се опитаме да си припомни детайли от детството си. Кои са ключовите събития от него? Изникват ли ни неканени спомени? Можем ли да се сетим за случки, които са ни афектирали положително или отрицателно? Когато пишем, не е нужно да мислим твърде усилено или да насилваме себе си. Хубаво е да се опитаме да оставим мислите ни просто да изтекат през нас върху листа. Нека не се спираме и санкционираме себе си. Да напишем нещата така, както чувстваме, че са се случили. Дори и някой друг да ни е казвал нещо друго, дори и някой авторитет от детството ни да не е валидирал това, което дълбоко в себе си сме знаели, че е вярно. Можем да се опитаме да изберем конкретно време или възраст, на които сме били, за да можем да се фокусираме. Това може да е време, в което сте имали особени затруднения като дете или време, когато сме се чувствали най-безгрижни и щастливи.


Ето няколко въпроса, които могат да помогнат: Кое е любимото ни преживяване? Защо? Кой е бил там? Какво правехме ние? Как се чувствахме? Кои са някои от нашите хобита? Колко често им отделяме време? Защо ни харесват? Как се отнасят родителите ни с нас? Какво е било чувството да сме дете в нашето семейство? Кои са някои често срещани емоции, които изпитваме? Какво ги провокира? Къде е любимото ни място за посещение? Защо? Кой или какво искахме да станем, когато пораснем? Защо? Мечтаем ли? Кои са някои наши мечти? С кого се чувстваме сигурни и щастливи? Какво прави той, което ни кара да се чувстваме така? Да помислим за момент, когато наистина сме били уплашени, наранени или разстроени. Каква беше случката? Как се чувствахме?


И да се замислим... Все още ли имаме същите мечти? Този ли сме, който искахме да бъдем, когато пораснем? Какво мислим за отношението на нашите родители към нас сега? Как се чувстваме спрямо нашето детство? Чували ли сме истории от близки и роднини, които не смятаме, че са се случили по същия начин или не смятаме, че са се случили поради същите причини, които те описват?


5. Да си помогнем със снимки от детството, наши стари играчки, дневници, неща, които носят духа на онова време.

Разглеждането на спомени от вашето детство като снимки, сантиментални предмети, които сме запазили, видеоклипове, рисунки, играчки и каквото и да е друго, може да ни донесе чувство на носталгия и да ни помогне да се свържем с вътрешното ни дете. Ако поради една или друга причина нямаме достъп до такива неща, можем да се опитаме да гледаме предаване, да играем на игра или да разгледаме тенденции от нашето детство. Можем да помислим как е бил животът по това време и как сме се чувствали. Да гледаме филми или предавания, които сме харесвали от детството си, да препрочетем някои от любимите си книги, играем някои от любимите си игри или да хапнем нещо, което ни е харесвало. Всичко, което ни е карало да се наслаждаваме на живота. Ако не сме успели да правим много забавни неща като дете, защото не ни се е искало или не ни е било позволено, нека помислим какво винаги сме искали да направим и да го направим сега. Да се опитаме да изпълним поне няколко от детските си желания, ако можем. Да се свържем с нашето вътрешно дете, да се свържем и със себе си.


6. Медитация за свързване с вътрешното дете.

Има изключително много водени медитации, които могат да ни насочат как да се свържем с вътрешното ни дете. Те са един много достъпен и практичен инструмент, с който сме способни да отворим пространството на приемане, обич и подкрепа вътре в нас. Едно сигурно и спокойно пространство, в което нашето вътрешно дете да се появи, вероятно в началото боязливо. Необходимо е да имаме доверие в себе си, да не се съдим и да си даваме оценка. Да наблюдаваме себе си, дъх по дъх и да сме готови да слушаме, защото когато ни посети вътрешното ни дете вероятно ще има много да ни каже и разкаже. Все пак ние сме го потискали години наред. Нека първо чуем, преди да отвърнем, а когато отвърнем да бъде с думи на обич, подкрепа, разбиране и приемане, защото тази наша част копнее за това. Когато и дадем това, от което има нужда, ще усетим как се успокоява как една нова хармония и баланс влизат в емоциите ни, в ума ни, в поведението ни и променят целия ни живот, отношението към нас самите и личните ни взаимоотношения.



Преодоляването на болката от това,че не сме се чувствали видени, чути, разбрани, приети, обичани е възможно. Лечението започва с осъзнаване на ефектите, които е имало детството върху живота ни и продължава със съзнателното усилие да излекуваме болката, взаимоотношенията и начина, по който виждаме себе си. Изцелението отнема време. Ние заслужаваме да се излекуваме. Нека бъдем търпеливи със себе си и да потърсим система за подкрепа, място и хора, с които можем да си позволим малко по малко да бъдем отворени и уязвими и да случим лечебен процес. Да си напомним, че се направили и продължаваме да правим най-доброто, на което сме способни във всеки един момент. Трудно е да преминем от самокритика към себеобич, но първата стъпка се състои в това да спрем да се пренебрегваме. Да приемем, че нуждите ни не са били удовлетворени и да имаме малко състрадание към себе си днес. Да признаем пред себе си истината за това какво се е случило с нас и да използваме това разбиране, това знание, за да освободим токсичния срам, вина и самообвинение. Независимо от това, което се е случило в миналото, нещата могат да бъдат различни занапред, защото ние можем да случим промяна и да създадем вътрешно пространство, в което се чувстваме добре, в мир, в баланс, обичани, а оттам и да създадем за себе си такова пространство и навън.

Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!


С признателност,


Дени



Още мои статии, които могат да са полезни:

Когато сме родители на нашите родители: Последици от парентификацията.

Стилове на привързаност: Как връзките ни в миналото влияят върху връзките ни сега.


Използвани книги при написването на тази статия:


How to Do the Work: Recognize Your Patterns, Heal from Your Past, and Create Your Self Dr. Nicole LePera


Плюс личните ми записки от курса по Себеизцеление - Selfhealers Circle Dr. Nicole LePera


Използвани статии при написването на тази статия:

Finding and Getting to Know Your Inner Child

Inner Child Work: 10 Ways on How to Connect with Your Inner Child



991 views0 comments