Осъзнаването е най-фундаменталният инструмент за всяко изцеление и смислен, пълноценен живот. Осъзнаването е нещо, за което се говори в много духовни традиции, но знаем ли наистина какво е то и как да го практикуваме в нашето ежедневие, когато говорим за травма и несъзнавани модели на поведение?
Защо много често говорим за „спящи“ хора, за нива на съзнателност, за автопилот? Истината е, че всички се раждаме с едно автентично Аз, което само копнее да се прояви в света. Когато нашата връзка с родителя е травмираща, нашето автентично Аз се покрива с тежката броня на Егото. Душата ни боли, а оттам и нашата личност остава фрагментирана, докато не я изцелим. Така се създава и нашето Вътрешно дете, нашите неосъзнати детски травми, които сформират и много от по-късния ни живот.
Много малко от нас са били оставени да бъдат себе си като деца. Това е причината много малко от нас да имат истинска връзка със себе си, с това, което наистина искаме, с мечтите ни и с интуицията ни. Почти не знаем кои сме, но това не ни пречи да изискваме от другите хора да могат сякаш с рентгеново виждане да проникнат през всичките ни пластове на протективното ни Аз, нашите защитни механизми и всичките начини, по които предаваме себе си всеки ден и да ни обичат такива, каквито сме – нещо, което дори ние често не сме способни да дадем на себе си.
Разбираемо е, че когато влезем в терапевтичен процес или друг вид практика, всичко, което искаме е да бъдем по-добри версии на себе си, да разберем защо все ни се случват едни и същи неща, защо все не успяваме в любовта, как привличаме насилници в живота ни, защо постъпваме по определени начини без да знаем какво реално ни провокира. Встъпваме в процеса с едно смътно чувство на застой и безсилие. Може би сме опитали ритрийти, медитации, различни церемонии за отваряне на съзнанието и откриваме, че много бързо след това влизаме в същата рутина неспособни сякаш да поддържаме резултата от тези преживявания жив в ежедневието ни. Разочароваме се от себе си и опитваме отново и отново нещо друго и различно, обвиняваме себе си и се ретравмираме.
Може би причините да не случваме дългосрочен резултат са, че не разбираме добре как работи нашият ум, нашето тяло и нашата психика и се опитваме да влияем на себе си частично, а затова и получаваме частични резултати. Може би тук е добре да напиша, че всяка вътрешна работа изисква отдаденост, лична отговорност и дисциплина. Без тях трудно ще получим качествен резултат. Вътрешната работа е именно това – работа - и като много други неща за нея са необходими търпение и разбирането, че всеки от нас има собствено темпо, с което върви по Пътя. Тук няма бързи рецепти и бързи резултати и можем да бъдем много скептични към всеки, който ни предлага такива. Съвсем естествено е, когато сме в агония и силен дискомфорт да искаме да свършат възможно най-скоро, но няма как да пропуснем, да превъртим живота си директно към мястото, което ни се иска. Тези етапи, които са толкова болезнени, са необходими, за да се чуем, да се научим да се обичаме и приемаме, не само когато сме бели, чисти, приети от другите, възхвалявани, морални и добри, а и да разбираме себе си и да знаем как да се обгрижваме, как да се обичаме, когато Сянката ни излезе на преден план.
Преди да влезем навътре към дълбоките ни пластове е необходимо да се научим да наблюдаваме без оценка вътрешния ни свят. Единствено, когато се научим да бъдем Наблюдатели на себе си, ние можем да използваме осъзнатото от нас, за да правим свободни и целенасочени избори за себе си, които да са в синхрон с нашата дълбока душевност.
Какво представлява ролята на Вътрешния Наблюдател?
Вътрешният наблюдател е роля, която можем да заемем, когато отстъпим крачка назад от нашите мисли. Да се опитаме да наблюдаваме самите мисли, а не да се идентифицираме с тях. Ние сме много повече от мислите си, а много често възприемаме света и пречупваме всичко през тях. Нашите мисли, нашият ум изземват функциите ни изцяло и ние се лашкаме според техните прийоми, вместо да е обратното. Позицията на Наблюдателя ни дава възможност да си върнем силата и осъзнаването и да отнемем част от отговорностите на ума, който е завзел много повече пространство, отколкото му се полага. Ние сме му дали тази мощ, като защитен механизъм. Един травма-отговор, който ни кара да се чувстваме сякаш контролираме опасностите около нас, хората около нас, постоянно мислим и премисляме и се опитваме да предвидим логически всичко, а така умът ни никога не си почива и всички наши усилия да контролираме през ума още повече ни фрагментират и ни хвърлят в хаос.
Ние не сме само мислите си. Ние не сме само емоциите си. Ние сме съществото, което мисли и има емоции. Когато оставим изцяло на мислите и емоциите да ни водят, ние не култивираме осъзнаване за себе си, за това защо мислим по определен начин или защо дадена емоция се е появила в определен момент. Какво провокира реакциите ни? Какви модели вътре в нас подтикват определени импулси, на които сякаш не можем да удържим?
Ако си представим, че се намираме в един влак, който пътува сред облаци в небето и мислите ни са написани на всеки облак, ние само ги наблюдаваме за това, което наистина са – субективни структури, които е възможно да нямат нищо общо с реалността. Ако допуснем това, ще сме способни все повече да култивираме в себе си ролята на Наблюдател и да ставаме все по-осъзнати за вътрешния си свят. По цял ден в нашето съзнание се върти един и същи сценарий и ние започваме да вярваме, че този сценарий сме ние самите, истинското ни Аз, но това изобщо не е така. Този сценарий, тези думи, които се въртят по цял ден в ума ни много често са симптом на по-дълбоки травми, дълбоки вярвания, убеждения и нагласи създадени в нас. Но ние много трудно ще видим това, ако продължаваме да се идентифицираме с мислите си. Ролята на мислите и емоциите ни е да ни предадат дадено послание за дълбоките пластове на нашия вътрешен свят. Те не определят личността ни.
Ние практикуваме нашите мисли всеки ден, а когато се предадем на този процес ние действаме на автопилот. Реално не присъстваме в нашия живот. Нашето съзнание постоянно е някъде другаде в миналото, бъдещето, но никога тук и сега в настоящето.
Невъзможно за нас е да получим яснота за това кои сме, какво искаме от живота си, за какво сме тук, кое е нашето призвание, ако не сме свързани с интуицията си. През логиката, през ума, през мислите можем да стигнем само до определени знания, но не и до пълно осъзнаване. За да се случи това е необходимо да включим всички наши части, психика, дух, душа, тяло. Само когато сме осъзнати, ние сме способни наистина да видим себе си и да провидим тези скрити вътрешни сили, които ни държат в капан, които манипулират живота ни, които взимат решения вместо нас. Да видим защо толкова често сме сякаш парализирани да вземем решение за себе си, от най-простичкия избор относно това какво ни се хапва за обяд, до много по-сложни избори свързани с работата ни, призванието ни и цялостния ни начин на живот. Отдали сме силата си на купища защитни механизми, които черпят от енергията ни. Да, те са ни помогнали да оцелеем, но не са способни да ни научат как да живеем. А този живот ни е даден, за да го изживеем пълноценно, пълно, до дъно истински.
Трудно би било да се опитаме да се храним по-здравословно, да спортуваме, да подобрим живота си и връзките си по какъвто и да е начин без да сме честни и искрени със себе си. Първо е необходимо да признаем пред себе си всички тези неща, които ни е страх да чуем изречени на глас. Всеки път, когато не сме напълно тук и сега, когато съзнанието ни като в космически кораб отлита някъде другаде, оставяйки тялото да поеме реалността, нашето несъзнавано работи усилено да бъде нас. Как мислим, как говорим, какви са реакциите ни, всичко това идва от нашата несъзнавана част, която се оформя по време на възпитанието ни и детството ни чрез процеса на обуславяне.
Всички ние обичаме познатото. Когато обаче познатото ни, нашата зона на комфорт не е здравословна за нас, това създава много болка и страдане в нашия живот. Често се опитваме да станем по-съзнателни, да не съществуваме на автопилот, но виждаме колко трудно е това. Трудностите, които срещаме идват от съпротивата на ума ни към промяна. Дори в тялото ни има принцип на хомеостазата. Опитваме се да поддържаме системата стабилна, а всяка промяна, поне за някакъв период, води след себе си хаос. Хаосът обаче не е толкова страшен, колкото това да изживеем неосъзнат живот. Да сме чужденци в нашия собствен живот.
Принципа на хомеостазата ни кара да отбягваме да говорим за травмите си, да поседим с трудните емоции на скръб, гняв, тъга, да се опитваме постоянно да потискаме това, което всъщност колкото и страшно да изглежда, би ни оздравило стига да имаме куража да минем през него. Да го осъзнаем, разберем, приемем, да го оставим да ни промени, защото всяко лечение изисква дълбока личностна промяна. Тя е нещо, което всеки (стига да иска) е способен да извърши.
Докато не успеем да наблюдаваме себе си без критика и без оценка, докато се опитваме да се разсеем със стимули от външния свят (нови взаимоотношения, зависимости, цикличности), ние няма да сме способни да преминем отвъд травмите си. Можем да работим върху това да се връщаме в сегашния момент, когато старите ни навици излязат отново на преден план, както и да не се даваме на токсичния срам и токсичната вина, които само ни карат да се откажем и обезценяват всичко, което сме постигнали по нашия личен път дотук.
Вместо да се фиксираме върху негативните си мисли, можем да поседим с това, което чувстваме и неговия отклик в тялото. Можем ли да назовем емоцията? Къде в тялото я усещаме? Как се чувстваме, когато сме сред други хора? Какво се случва с тялото ни, ако се чувстваме заплашени? Ако се чувстваме обичани? Можем ли да усетим, когато се ядосаме как се свиват мускулите ни, как се стяга челюстта ни? Отдръпваме ли се, когато се сблъскаме с непозната ситуация или непозната група от хора?
Всички тези въпроси са с цел наблюдение. Да осъзнаем повече за себе си. Да се опитаме да изкараме повече време сами, да сме способни да стоим заедно с дискомфорта, да осветлим тези части от нас, които са били в сянка, защото сме вярвали, че никой не е способен да ги обича, най-малко ние. Да, дори те имат нуждата да бъдат видени, да бъдат чути, да бъдат разбрани и интегрирани.
За да заемем ролята на Наблюдатели и да започнем да лекуваме травмите си е необходимо да сме в сигурна и спокойна среда. Сами или с хора, с които имаме сигурна привързаност. Много трудно бихме се отпуснали в наблюдение, ако сме в среда, която е токсична и несигурна за нас, особено в началото. За да опознаем себе си е необходимо да пуснем някои от нашите защитни механизми, да се доверим, да поемем риск, да пуснем контрола. За да свикнем с ролята на Наблюдател е хубаво да практикуваме всеки ден, в малки моменти от деня, в които можем да останем в тишина и да се свържем със себе си. В началото е възможно да изпитваме силен дискомфорт, да искаме да правим нещо друго, да се включва вътрешния ни критик, който ни казва, че да се грижим за себе си е смешно и глупаво. Нека не търсим перфектни резултати или да започваме с някакви строго определени очаквания. Не това е нашата цел. И нека, доколкото ни е възможно, да не съдим самото преживяване, а да се доверим на процеса. Ако усещанията ни станат непоносими, да си позволим да спрем, защото нашата цел не е да насилваме себе си. Това се е случвало достатъчно в живота ни вече. Тук в нашата практика се учим на не-насилие към нас самите.
Как практически да заемем роля на Вътрешен Наблюдател?
Наистина голяма последица от липсата на съзнателност е чувството на разсеяност от живота ни, неспособността да изберем накъде да насочим вниманието ни, това, че оставяме мислите да оцветяват всичките ни преживявания и да ни разсейват от това, което наистина се случва с нас под повърхността. Всички ние сме надарени с един изключително важен избор във всеки даден момент и този избор е накъде ще насочим вниманието си. Към нашето физическо и психическо здраве? Към нещата, които нас ни правят истински радостни? Към култивиране на отношение към себе си? Към практиките ни за изцеление? Към терапията ни? Към спокойствието и вътрешния мир на духа ни? Или... Към старите ни мисли и модели, които са ни до болка познати и предвидими?
Във всеки един момент, ние можем нежно да хванем за ръка вниманието ни и да го насочим към сегашния момент. Нека първо усетим себе си, психическото си състояние, физическото си състояние, да видим колко ресурс имаме в момента, в който се намираме. След което да си кажем, че си даваме колкото минути можем, може да са една, две, пет или повече, в които ще се постараем да останем напълно в сегашния момент. Това може да се случи докато мием чиниите или чистим, стига да сме напълно присъстващи в дейността, която извършваме. Какво е чувството на сапун между пръстите ни? На какво мирише почистващия препарат? Какви са цветовете, звуците около нас? Разбира се, можем да направим това упражнение по заземяване и чрез вътрешно изследване. Да постоим тихо в медиативен процес, чрез дихателна практика или съзерцание. Има много начини да сме тук и да сме сега. Когато срещнем съпротивата на ума, който се опитва да ни напълни с жужащи мисли за бъдещето, с тревоги и неразрешени проблеми, да си напомним, че сме си дали тези няколко минути за отдих, за пауза, за заслужена почивка от този кошер с мисли. Ние сме свидетели на мислите си и като такива, можем да ги подканим да излязат там, откъдето са влезли.
След като сме се опитали да бъдем наблюдатели за минута или две, нека признаем пред себе си, че сме го направили и как наистина сме се чувствали. Това ще позволи на нашия ум да запомни момента, както и на нашето тяло да започне да свиква с практиката. Можем да благодарим на себе си, че сме се опитали да направим нещо важно за нас, дори и да ни изглежда малко сега. Големите резултати стават с натрупване на малки ежедневни жестове. Направили сме нещо, защото искаме да сме по-добре и защото заслужаваме да сме по-добре.
Хубаво е да повтаряме тези малки упражнения всеки ден за по минутка или две.
За тези от нас, които се чувстваме комфортно с това, можем да се опитаме и да водим дневник. Воденето на дневник е една много хубава практика на наблюдение. Дневникът е място, към което можем да се връщаме винаги, независимо къде се намираме и с кого и да се чувстваме чути, разбрани и видени. Едно място, което можем да проследяваме с годините и да видим дългия път, който сме изминали.
Да разберем къде отива вниманието ни всеки ден подтикнато от дадена емоция.
ЕМОЦИЯ | МИНАЛО | ТУК И СЕГА | БЪДЕЩЕ |
Съжаление | ✓ | | |
Тревога | | ✓ | |
Гняв | | ✓ | |
Тъга | ✓ | | |
Спокойствие | | | ✓ |
Удовлетворение | | | ✓ |
Щастие | | | ✓ |
Въодушевление | | | ✓ |
Гордост | | | ✓ |
Паника | ✓ | | |
Ето и няколко въпроса, които могат да са ни полезни във воденето на дневник:
Кои емоции най-често се опитвам да избегна? Какви ситуации, хора, събития провокират тези емоции в мен?
Какво бих искал да имам повече в живота си? (мир, хубави моменти, отношения).
Кои хора или неща ми дават енергия?
Кои хора или неща изчерпват енергията ми?
Кое е едно нещо, което никой не знае за мен, но сега съм готов да призная пред себе си?
Как успокоявам себе си, когато съм тъжен?
Кой човек или ситуация ме ядоса последно?
Кои ценности вярвам, че са важни за мен? Как мога да ги изявя в света повече?
Кои са нещата, които ме карат да се усмихвам?
Кога за последно се смях от сърце?
Кога за последно плаках?
Воденето на дневник, вътрешното наблюдение, ни дават възможност да разберем нашите модели (патерни/шаблони), в които движим живота си. Например, за много от нас, когато сме нагрубени или ядосани имаме една или две реакции, които се повтарят всеки път – викаме и се караме или се оттегляме и дисоциираме. Всеки път, когато сме ядосани ние правим същото нещо. Причината за това е, че живеем несъзнателно. Така опциите ни за отреагиране стават много лимитирани. Целта на всяка терапевтична практика, на всяко oцелостяване е да култивирамевътрешна свобода и да умножим изборите си спрямо външните стимули. Осъзнаването чрез наблюдение е първата стъпка към това да си позволим да бъдем човеци в пълния смисъл на думата, с всички наши страни, черти, привички и опитности и да изживеем живота си пълноценно, да присъстваме в нашите отношения напълно. Да практикуваме осъзнаване означава да започнем да обръщаме внимание на нашето емоционално тяло, да се свържем отново с емоциите и интуицията си.
Много често търсим насока от терапевта, защото не можем да намерим своята страст в живота, не успяваме да изберем посока на развитие. За да сме способни да отговорим на тези въпроси е необходимо да се свържем отново с нашата интуиция. Много често не сме сигурни дали интуицията ни говори или друга наша част. Объркваме посланията, които стигат до нас от несъзнаваното, защото често всичко, което чувстваме за нас е сигнал, че нещо не е наред или е опасно, тъй като сме заседнали в тези програми базирани на страх.
За да получим яснота, дали това, което искаме да правим с живота си е нашата страст е необходимо да се доверим на вътрешния си глас, нещо много сложно за тези от нас, които ежедневно живеят с последствията от травмата. Доверието ни идва изключително трудно, дори като невъзможна задача. Ала без доверие в нас, в Пътя ни, трудно ще живеем пълноценно и ще се развиваме. Нашият вътрешен център ще ни пази в безопасност. Всичко, което е хубаво да направим е да не спираме да работим върху това да бъдем по-осъзнати. За да излезем от нашия застой е добре да разберем кои програми управляват ежедневието ни, кои наши страхове, тревоги и защитни механизми живеят живота ни вместо нас.За да ги променим, първо трябва да започнем да се показваме в живота си съзнателно, за да сме способни на нови избори и нови навици, които ще ни осигурят живота, който искаме в бъдеще.Говорим за съзнание, за осъзнатост, защото като цяло има две стъпки към създаването на живота, който искаме. Първата стъпка е, че съзнанието се проявява извън автопилота, а това ни води до възможността да направим втората стъпка, която е да създадем нови пътища павирани с нови избори. Новите избори водят до различен живот, понякога толкова различен от стария ни начин на съществуване, че дори не сме вярвали, че е възможно да създадем такъв път за себе си.
Много е вероятно, когато започнем да се появяваме съзнателно в живота си тревожността ни да се увеличи. Защо? Защото ставаме по-осъзнати за чувствата и емоциите, които сме потискали години наред, за токсичните приятелства и връзки, които сме поддържали с цената на огромен компромис от наша страна. Ние се връщаме обратно в нашето тяло, което помни травмите ни, усещаме това, което стои в основата на нас и нашите преживявания и сме били откъснати за дълго време от вътрешния си свят. Така че, да, много е вероятно в началото на практиките ни за осъзнатост да се чувстваме много дискомфортно и дори да искаме да се откажем. Ключът тук е (напомням) да вървим с нашето темпо, а не да насилваме себе си. Това през което преминаваме се нарича освобождаване отемоционално натрупване. Не, че получаваме нови тревожни мисли или ново чувство на напрегнатост, а просто сме по-наясно какво ни се е случвало през цялото време и се учим как да преживеем първоначалния шок от това осъзнаване и да продължим живота си с тази информация.
Емоционалното освобождаване, което постигаме посредством осъзнаването е неприятно, но силно необходимо, защото ако не се освободим можем да се разболеем заради неосвободения стрес и високите нива на кортизол. Когато потискаме емоциите си ние си мислим, че те престават да съществуват, но те са там, дори и да нямаме чувството, че са там, дори и да не им обръщаме внимание. Нашите модели, реакции, онези стари инструменти за справяне, обикновено не са тези поведения и вярвания, които ни осигуряват отношенията, които искаме или ежедневието, за което мечтаем. Така че, когато практикуваме и ни стане неудобно и дискомфортно това не означава,че правим нещо погрешно или вървим в грешната посока, защото тревожността ни се увеличава. Това просто е знак, че неща от несъзнаваното изплуват на повърхността. Осветляваме тъмнината в нас.
Колко време отнема всичко това? Много често задаван въпрос :) Отнема търпение. Всеки върви със собствено темпо. Важно е да се научим да почиваме, но не и да се отказваме. Да излекуваме себе си невинаги е романтичната история, която показват във филми и книги. Имаме моменти в целия процес, които са много трудни и точно в тях е важно най-силно да подкрепяме себе си, лечението си, да проявяваме търпение и разбиране към себе си, обич и емпатия. Която и практика да изберем за себе си, чрез която да постигнем повече осъзнатост в ежедневието ни или ако решим да встъпим в терапевтичен процес, ще изисква постоянство и последователност. Един път практикуване да стане два пъти. Два пъти да станат три. Не само да дадем красиво обещание на себе си, че ще потърсим подкрепа и ще се излекуваме, а да преведем това обещание в действие в живия живот.
Пътят на осъзнатия човек не е лесен. Влизаме с очакването, че е линеен, че щом правим всичко, което се изисква от нас ще постигаме само „успехи“ и ще вървим само напред, а това не е така. Качествената промяна е възможна, но е хубаво в процеса на работа да ревизираме очакванията си и изискванията си към нас. Да проявяваме повече човещина и разбиране към себе си, да се приемаме и прегръщаме, когато имаме силна нужда от това, да се центрираме в себе си, да култивираме стабилен вътрешен център познавайки себе си все по-добре и все по-малко да разчитаме на спасение отвън. Всеки от нас има крила, които са му дадени за летене. Душата ни е напълно способна да се излекува стига да спрем да и пречим. Да се отместим от собствения си път, за да можем да продължим напред. Това става само с лична отговорност за нашия път, към нашия живот и щастие.
Защото го заслужаваме.
Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!
С признателност,
Дени
Използвани книги при написването на тази статия:
Личните ми записки от курса по Себеизцеление - Selfhealers Circle Dr. Nicole LePera
Личните ми записки от курса за Травма терапевт
Използвани статии при написването на тази статия: