Когато травмираните хора се влюбят, скритите части, които са се сгушили удобно в подсъзнанието, в Сянката, се срещат и започват да разиграват травма – истории. Колкото по-голяма е приликата в основните емоционални проблеми, толкова по-голяма е връзката. Така започва свързването през травмата, което има могъщ интензитет, експлозивен дори.
Това е причината да бъркаме тези отношения с любов, мислейки си, че любовта боли, защото сме видели, усетили само тази псевдо-обич в живота си. В тази игра има поляризация и смяна на роли. В един момент единият е детето-жертва, в другия доминантен възрастен (често и насилник). В началото на тези отношения има възхищение от любовния обект, така че този човек е повдигнат нагоре по начина, по който детето се е оглеждало в авторитетната фигура – родителя. Така отсрещния човек представлява фигурата на властта, към който детето е усещало мощна любов и отдаденост, макар те да са били предавани често. Силата на любовния обект в тази връзка, може да се състои само в това, че той е емоционално затворен и недостижим.
Когато се появи партньор, който ни третира добре и е стабилен, това е силно непознато за нас и ние на своя страна, опитвайки се да възстановим познатата хаотична динамика, от жертва на нарцисизъм ставаме негов проводник и на свой ред заемаме ролята на емоционален насилник.
"Нарцисистите често дават пауза на тяхното насилие като го сменят с периоди на престорена доброта и топлина. Това може да ви предизвика да станете свързани с тях през травмата, като постоянно се опитвате да ги направите щастливи. След това, когато те започнат отново да злоупотребяват, вие можете да се чувствате така, сякаш го заслужавате." - Ким Саиид
Когато връзката е основана на емоционална и физическа безопасност, а сме свикнали на хаос и разруха, ние можем да станем изключително уязвими. След като за първи път се почувстваме видени и разбрани, това може да провокира и събуди тези млади и недоразвити части в нас, които не смятат, че заслужават съзидателна любов, защото изпитват срам, недостатъчност и чувството, че са лоши и недостойни (вероятно, защото това им е било повтаряно често в детството). Това „дете“ вътре в нас е замръзнало в момента на създаване на травмата и то иска да провери тази така нова любов, да тества партньора – един несъзнателен, импулсивен начин за справяне с несигурността на младите части, търсещи безусловната любов, която никога не са получавали от родителите си.
Всички тези импулси се разиграват на фино ниво и често остават несъзнателни. Ние знаем, че нещо не е наред, че имаме дупка в сърцето или нещо ни стяга за гърлото. С години не успяваме да си обясним привличането, което изпитваме към неподходящи партньори, които ние избираме водени от несъзнателен импулс. Мечтаем за любов като по филмите, но получаваме само разочарование и болка. Свикнали сме да търсим хора, които ще ни унижат и ще отразят най-лошото в нас. Хора, потвърждаващи с действията и думите си това, което сме чували от първите ни обгрижващи: че не заслужаваме любов, че искаме прекалено много и трябва да сме доволни на емоционалните трохи, които получаваме, че не сме достатъчни, че сме зли, че приличаме на „лошия“ родител, че не правим това, което трябва, че трябва да жертваме себе си отново и отново, за да получим внимание и обич, да доказваме себе си постоянно, че трябва да се модифицираме по чуждите очаквания, да реализираме чуждите мечти иначе сме егоисти, да обгрижваме емоционалните дефицити на родителя...
Когато някой вижда най-доброто в нас, той събужда емоциите ни, ранимостта ни. Потиснатите части, които съдържат емоционалния багаж от травмите, тези части, които сме се опитали да предпазим най-много чрез дисоциация и разиграване на едни и същи травма – модели в живота си отново и отново в опит да нормализираме това, което ни се е случило, за да запазим поне молекула от невинността си.
Събудени в надеждата за безусловна любов обаче и с партньор, който е способен да я даде, който е съзидателен и подкрепящ, тези части могат да започнат да се лекуват. Партньорът е наше огледало и той може да отрази невинността, която жадуваме и която вероятно сме си мислили за отдавна загубена.
Всичко, което искаме в този момент, е тези млади недоразвити части в нас, когато сме били невинни и чисти, да бъдат видени, валидирани и отразени, за да можем отново да си се доверим, да се обърнем към тях и да ги прегърнем, да спрем да се чувстваме зле, виновни, глупави или зли, да спрем да виждаме себе си и света в черно и бяло, да видим, че в нас още грее Светлина. Щом намерим огледалото, което отразява тези неща в нас, ние имаме шанс да започнем да се лекуваме и основното ни желание в романтиката – да бъдем обичани такива, каквито сме – ще бъде изпълнено, но първо трябва да сме готови да поемем отговорност за себе си и да свършим многото работа, която ни чака.