За жалост понякога се случват ужасни неща. Понякога тези неща се случват на нас. Какъвто и да е източникът, травмата оставя своя отпечатък върху душата, мозъка и тялото.
Много хора откриват, че умът се връща отново и отново към травматичното събитие. Чувството е сякаш мозъкът се опитва да осмисли преживяването и да проиграе различни сценарии. Дали бихме могли да реагираме различно? Изключително мъчително е да преживеем кошмарите си многократно, особено когато правим всичко възможно да забравим и потиснем случилото се. Това обаче е нормална реакция на травмирания мозък. Ние сме същества, които се задвижват от смисъл. Обусловени сме да задаваме въпроса „Защо?“ (Защо на мен? Защо сега? Защо заслужих това?).
Макар действителното преживяване да е било като кошмар, обикновено кошмарите започват след травмирането, след като шокът от събитието отмине. Нервната система се е пренатоварила и дори в часовете, които са отделени за почивка, тя продължава да преработва събитието. През голяма част от времето кошмарите могат да не са свързани с травматичното преживяване, а да бъдат завоалирани или да оставят просто чувство на страх и ужас след себе си.
Често след травматично събитие, ние получаваме и фрагментирани спомени, които сякаш минават на филм пред очите ни докато вършим нещо съвсем друго. Месеци след преживяното насилие, ние можем да получим свръх реакция на обикновен стимул и да имаме усещането сякаш сме обратно там, където сме били насилени. Мозъкът ни интерпретира определени движения, миризми или места като опасни, защото част от тях могат да съвпадат с нашите спомени. Внезапното спомняне (flashback) е много разстройващо, защото връща към нас мощен поток от емоции и ярки спомени, които стоят като откъслечни фрагменти в съзнанието ни. Нормална реакция на мозъка след травматично събитие е да запамети спомена от него като откъслечни сцени, защото цялостния спомен е прекалено силен, прекалено ужасяващ, за да можем да го съхраним.
Други емоционални реакции, които изпитваме най-често след травмиращо събитие са страхът, тревожността, гневът, безчувствеността и вината. Всички те имат за цел съхранение на цялото, на нас, на личността ни. Вината обаче може да бъде особено отровна: „Дали аз не съм предизвикал насилието по някакъв начин?“,“Можех ли да помогна?“, „Можех ли да спася?“ или „Ако бях оставил работа няколко минути по-рано.", "Не трябваше да съм навън в този час.", "Трябваше да видя, че той идва за мен.", "Защо не бях по-внимателна?"
Лесно е да използваме предимството на ретроспекцията, за да видим „грешките“, които сме направили. В действителност почти сигурно надценяваме собствената си отговорност за травмиращото събитие и в резултат на това изпитваме излишна вина. Вината блокира пътя към изцелението, особено когато е насочена към нас. Оставим ли я да се развива дълго време, тя става токсична, кара ни да мислим, че не заслужаваме да сме щастливи, или че не можем да сме щастливи.
Потискането на едно травматично събитие не води до неговото изцеление. С времето можем да усетим, че не се сещаме толкова често за него до следващия провокатор (trigger), който ни хване неподготвени. За да бъдем господари на собствената си съдба, трябва да знаем откъде идват нашите реакции. Потискането на травмата откъсва части от нас, които иначе са ни правили цялостни. Изчерпваме много енергия и усилия, за да не мислим за случилото се и да се преструваме, че нищо не е станало. Често може да се чувстваме физически уморени на пръв поглед без причинна, просто защото потискането на насилието дърпа цялата ни енергия.
Понякога избягваме хора, места или неща, свързани с нашата травма, защото те задействат болезнения спомен. Например, може да избягваме телевизионни предавания, които ни напомнят за събитието. Друг път може да избягваме неща, които за друг биха били обикновени, но за нас са опасни.
С времето можем да усетим и промени в начина, по който виждаме света и себе си. Когато сме били нападнати от друг човек, след това е трудно да се доверим отново на хората, да ги допуснем до себе си, особено ако сме били хванати в капан, без да можем да реагираме или избягаме. Когато естествените реакции на тялото за бягство са блокирани, то ги задържа в себе си като нереализиран потенциал. Докато доскоро светът е бил предвидим и сигурен, в един момент той става ужасяващ. Възможно е с времето възприятията ни да се върнат близо до средата и да разберем, че светът е в един момент относително безопасен, а само в някои моменти опасен, но емоционалният мозък, който е най-първичната структура на мозъка, не се афектира от начина ни на мислене. Неговата основна функция е оцеляване. Затова, въпреки че ментално знаем, че светът е дуален, емоционално ние реагираме автоматизирано в определени моменти, които носят дори сами нюанс на това, което ни се е случило.
Не е рядкост след травма да започнем да възприемаме себе си като по-неадекватни от другите по някакъв начин. Може би си казваме, че сме слаби, защото сме „оставили това да се случи“. Както при много вярвания свързани с травмите, ние често сме по-критични към себе си, отколкото трябва да бъдем и критикуваме себе си не само за реакцията си по време на събитието, а и затова, че сега сме разстроени. Както един клиент ми каза: "Как така всички останали са се справили, а аз не мога?" Много често смятаме, че сме сами в болката си, но бихме се учудили, ако разберем колко хора се чувстват по този начин.
Травмата не оставя след себе си просто една хиперактивна нервна система. Тя има отпечатък върху спомените ни, възприятията ни, променя разбиранията ни, смисъла, който влагаме, как възприемаме тялото си, как създаваме и задържаме връзки, дали и как се отваряме за нови изживявания и хора. Ако сме преживели травмиращо събитие, можем да намерим това, което чувстваме измежду тези редове или да имаме опит, който не е изброен тук. Реакцията на всеки е различна и е хубаво да оставим място за нашата собствена реакция да бъде точно такава, каквато е, без да изпитваме вина, да се сърдим на себе си или да се насилваме да бъдем нещо друго в този момент. Това, което помага е да получим подкрепа от близки хора или професионалист, на който имаме доверие. В най-лошите моменти в живота ни се нуждаем от най-доброто един от друг.