В най-доброто си проявление интимните връзки могат да ни донесат толкова много удовлетворение, комфорт, сигурност и смисъл.
Напускането на дългосрочна интимна връзка никога не е лесно. Когато нещата не вървят, ние започваме да се чудим дали няма да живеем по-добре сами, но да действаме на база желанието си и реално да напуснем едни дългосрочни отношения изисква големи усилия. Да съберем вещите си, да създадем нов живот и окончателно да информираме семейството и приятелите си, че връзката е приключила е много финално.
Да изберем да останем може да не бъде толкова решение, а навик, приемане на статуквото. Логиката е, че хората, които са щастливи от връзката си остават в нея, а тези, които са нещастни си тръгват, но така ли е наистина? Ако се огледаме около себе си, ще видим безброй примери за хора, които по една или друга причина търпят нещастието си в едни отношения. Всъщност много злополучни двойки изтърпяват доживотна присъда заедно, понякога заради социалния натиск да го направят, а друг път, защото са се примирили с идеята, че това е най-доброто, на което са способни.
Понякога отношенията стават трансакционни. Ако една искра не се поддържа, тя угасва. В такъв случай какво е любовта, има ли тя степени и различна дълбочина, дълготрайна ли е и кои са знаците за това, че връзката е здравословна и се задълбочава?
В средата на 70-те години психологът Дороти Тенов изобретява собствена дума, за да опише интензивно, обсебващо, пристрастено влюбване (лимеренция). Макар да подлъгва, че това е голямата и истинска любов, сляпото и пълно предаване на цунамито на нелогичната страст, неволното, натрапчиво привличане и лудостта да бъдем пометени от това, което някои мечтателно биха могли да нарекат реална любов, всъщност е доста краткотрайно, макар и запомнящо се.
Нашата култура успява да прослави романтиката, която се основава на тази свръхвъзбуда, ненаситен копнеж и бурни чувства. В нашия свят на музика, филми, книги, любовта винаги се описва като всемогъща и скандална. Страстта е активната съставка на този вид екзалтирана любов, при която двама отчаяно се стремят да бъдат заедно, бързо постигайки усещане за всепоглъщаща свързаност, която ги всмуква във (преди всичко физическа) взаимност, от която те никога няма да се възстановят. Изглежда сякаш това трябва да бъде истинската любов...Дали?
Огромна част от тази остра страст и силно, всепоглъщащо желание се предизвиква не чрез опознаване на някого, приемането му такъв, какъвто е, а чрез идеализация, несигурност и любовен глад, който ни кара да обикаляме наоколо с изпепеляваща жар и похотливо нетърпение. Нуждата да изживеем любовта бурно и двусмислено, постепенно изпадайки в покорност и връщайки се към живота единствено в присъствието на другия, разбити от болката от тяхното отсъствие и съживени от насладата от тяхното завръщане, ни кара да изгубим себе си постепенно, понякога без да усетим, защото дори ние не сме над тази „любов“. Тя е най-важна. Тя е нашето всичко.
Тази динамика на страшен копнеж по нечие докосване и присъствие напомня много за копнежа на малкото бебе за присъствието на майката. Ако има непосрещната нужда във връзката с майката има вероятност сценарият да бъде възпроизведен от човека по-късно под тази форма, за да се опита да промени края на историята и в крайна сметка да спечели тази поддържаща живота му безусловна и пълна любов, която да запази завинаги.
Когато сме малки, любовта на нашите майки е наистина нещото, без което не можем да оцелеем. Когато пораснем, такива интензивни и отчаяни копнежи създават изкривена представа за това как истинската любов трябва да бъде. Ние сме белязани от онази неутешима, тревожна обсебеност с идеализиран образ, и ако емоциите ни не са тези, ако любовта е по-спокойна и по-малко увреждаща, то чувството е, че сякаш предаваме любовта, че я измамваме. Така ние търсим точно този тип преживявания отново и отново, в следващия и следващия партньор до безкрай. Всичко нормално става скучно. Хаосът е за предпочитане пред спокойствието.
Някои хора, които имат разклатено чувство за Аз или са отгледани в емоционално неотзивчива среда, стават ненаситни за любов и обич. Те идеализират идеята да намерят любим човек, на който да се отдадат жадно, да размият границите на собствената си идентичност и да поканят другия човек да попълни празнината създадена от любов без реципрочност.
Колкото повече сянката ни остава скрита от нас и травмите ни репресирани, толкова по-отчаяно и нетърпеливо ще търсим да се слеем с другия, да станем част от него и той от нас, мислейки, че така ще поправим всичко непълно, недостатъчно или лошо в нас. Очакването е, че любовта е магия, че не може и не бива да се постига със съзнателни усилия, защото иначе тя ще бъде фалшива, защото истинската любов винаги трябва да се случва почти против нашата воля, внезапно и задължително да ни помете.
Парадоксът е, че никакво количество страст, жар и обсебеност не може да създаде или възкръсне онова, което липсва в нас. Лимеренцията не е лек. Изгарящата страст и неутешителният плач не са решението, от което се нуждаем, за да се чувстваме живи. Те са аналгетик, който просто намалява интензивността на отслабеното ни чувство за достоен Аз. Този вид любов е като слагане на сол в отворена рана, едно увличане, което бързо съживява непрекъснато съществуващия страх от отхвърляне, от изоставяне, спящата себеомраза и отчуждение от себе си.
Възможен лек за тези, които живеят и умират чрез страстите на любовта, би бил в в крайна сметка те да останат насаме със себе си. Аз лично вярвам, че болезненият път към лечението на обеднялото или несъществуващо чувство за достоен Аз е чрез себеоткриване. А ранимостта е трудна, опознаването на себе си времеемко, понякога болезнено. Почти невъзможно е да прекъснем омагьосания кръг на нуждата от повече любов, чувството, че умираме без обекта на нашата любов и облекчението, което чувстваме, когато се върнем обратно към него, потвърждавайки жизнената му важност за нас.
Единственият начин да разберем защо се случва това е безмилостно да погледнем в себе си и да осъзнаем причините, поради които се чувстваме привлечени най-силно от вида любов, която е несигурна, унизителна, смущаваща, на моменти подлудяваща. Дали наистина можем да си позволим да опознаем някого, да бъдем опознати, да знаем къде точно стоим в едни отношения без двусмислици и недомлъвки, без силно впускане и болезнено отдръпване, вместо да преследваме онова присвиващо стомаха чувство, че почти сме обичани и почти сме обгрижени, само ако, само ако...
Разгледахме възприятието за любов и отношения в едната и другата крайност, на досадния навик и страха от промяна и обсебващото увлечение. Кои обаче са знаците на здравословната любов? Тази, която ни оставя да бъдем себе си, която ни дава крила, но и основи, която ни кара да сме свободни, дори като сме с някого?
Ето няколко примера за здравословни отношения, които могат да ни напътстват:
1. Когато ние и партньорът ни имаме отворена комуникация, която е двустранна и не изключва трудни теми.
2. Когато не сме изгубили нашата индивидуалност за сметка на връзката.
3. Когато не отхвърляме с насмешка реалността на другия.
4. Когато не сме изгубили любопитството си един към друг и отваряме пространство и време да се опознаем на по-дълбоко ниво.
5. Имаме ясни правила изграждащи доверие, които се спазват и от двамата (например да не се лъжем, да споделяме какво ни тревожи).
6. Не се обиждаме, унизяваме по никакъв повод и в никаква ситуация, а имаме винаги взаимно уважение, дори когато не сме съгласни един с друг.
7. Запазваме чувството на игривост в нашите отношения.
8. Заедно взимаме важни решения, които афектират и двамата.
9. Уважаваме вижданията си, вместо да налагаме нашата гледна точка.
10. Имаме специфични за нас малки прояви на доброта, които ни показват, че ни е грижа един за друг.
11. Напомняме си колко значим един за друг.
12. Не неглижираме с времето нещата, които са интимни за нас и ни карат да се чувстваме близки (да се държим за ръце, да се целуваме, прегръщаме).
Въпреки всичко не всеки ще е готов за сериозни и дълбоки отношения. Зависи и дали сме изградили първо честна и дълбока връзка със себе си. Ако не опознаем травмите си, дефицитите си, празнините, които дърпат от вниманието ни и ни карат да вършим неща, върху които сякаш нямаме контрол, то ние сме обречени да повтаряме един модел на поведение, хванати като паяк в смола, затворници на собствения си ум и минало завинаги.
*Ако статията ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора, които могат да имат нуждата да усетят тези думи точно сега. Благодаря!