Синовете се нуждаят от баща, който да бъде котвата, която ги стабилизира през всички фази на младостта им, докато светът ги тегли във всички посоки. Бащите и синовете могат да бъдат също толкова привързани, колкото майките и синовете.
Когато и двамата родители са ангажирани с детето, бебетата развиват сигурна привързаност към двамата родители. Участието на бащата е свързано с положителни резултати за здравето на децата, a с помощта на авторитетно родителство (любящо и с ясни граници и очаквания) децата развиват здрава емоционалност, която си проличава в способността за социализиране и развиване на сигурни и дълбоки връзки. Бащите играят важна роля в развитието на детето. Качеството на връзката баща-дете е по-важно от конкретния брой часове, прекарани заедно. Ангажираността на бащата намалява честотата на поведенческите проблеми при момчетата и увеличава нивата на общителност, увереност и самоконтрол.
Синовете на нарцистични бащи нямат сигурна привързаност. Те са водени от липса на увереност. Отгледани от егоцентричен, състезателен, арогантен баща, те се чувстват така, сякаш никога не са достатъчни, за да спечелят одобрението на баща си. Баща им може да отсъства или да е критичен и контролиращ. Той може да омаловажава и засрамва, да се подиграва на грешките, уязвимостта, провалите или ограниченията на сина си, но въпреки това да се хвали с него пред приятелите си. Той може да се хвали пред другите с раздути версии на постиженията си, докато принизява тези на сина си.
Нарцистичният баща има голямо въздействие върху живота на сина си. Той е критична фигура, първият ролеви модел за това какво значи да си мъж. Синът ще има ясна представа за позицията на баща си по много теми, включително ценностите на бащата и това, което е важно за него. В началото на живота си, по време на възмъжаването, синът изпитва възхищение към бащата и желание да бъде признат и оценен от него. С времето това се променя, когато синът започне да чувства и усеща, че баща му не е точно това, за което се представя и има две много различни лица/маски – една за вкъщи и една за навън пред другите хора.
Синът наследява от баща си много маладаптивни поведения свързани с това как да общува с другите хора, най-вече как да създава връзки с отсрещния пол. Бащата може да дава най-различни съвети на сина си, за това как да бъде мъжът в семейството, как да доминира, да не се доверява на жените по принцип, как да манипулира партньора си, така че да получи това, което иска.
За нарцистичният баща е много важно името му да бъде предадено нататък в рода. Затова той би оказвал огромен натиск върху сина си да намери партньор и да има деца (момчета), на които да предаде фамилното име. За нарцистичния баща синът е продължение на него самия, на неговия успех, имидж и цялостен начин на съществуване в света, затова за него е много важно синът да следва отредените му стъпки и всеки „неуспех“ или „провал“ в очите на бащата бива посрещнат с огромно разочарование, гняв, подигравка или натякване, защото за него това означава, че се е провалил като баща. Неговите деца могат да бъдат само успешни и признати, никога обикновени. Във връзките си с жените, бащата учи сина си да не приема „Не“ за отговор. В основата си нарцисистите не приемат добре отхвърлянето и ако бъдат отхвърлени принизяват ценността на този, който ги е отхвърлил дори преди това да са го били поставили на пиедестал. Това поведение заучено от сина се изразява в една прекалена асертивност, преследване на любовния интерес, дори и реализацията на отношенията да има реални пречки, като например отсрещния човек е вече в сериозни отношения, има семейство и т.н. Това не би спряло нарцисиста, а синът заимства този модел от него.
Нарцистичният баща не е задължително да е емоционално дистанциран в прекия смисъл да не обръща никакво внимание на сина, но той ще подбира емоциите, които са важни за него и ще акцентира само върху тях. Например, за него ще са важни емоциите, които овластяват, които дават самочувствие, които според него са „мъжествените“ емоции и всичко друго, което е свързано с емоционалния свят на детето/сина ще бъде отхвърлено или байпасирано. Така бащата се опитва да култивира в сина си сила, пропускайки слабостите в него или недопускайки тяхното съществуване. Когато синът изпитва емоция, която бащата не подкрепя, родителят може да се опита насила да я замени с друга - „ Юнаците не плачат и не се сърдят! Ядосай се и сам си вземи играчката от тези деца. Бъди мъж и се отстоявай!“. Емоции и чувства като гняв, отмъщение, увереност и сила, доминация са позволените емоции за сина, а емоции като тъга, скръб, загуба или объркване, които показват „слабост“ според бащата са неприемливи. Макар на пръв поглед бащата да не изглежда толкова емоционално дистанциран в определен смисъл той реално е, защото той се фокусира само върху емоции, които са важни за него, а не непременно за сина му и обръща внимание на чувства, които синът е възможно въобще да не изпитва, дори да прикрива, за да угоди на бащата.
Ако синът е по-чувствителен по природа, той може да бъде изоставен за друго дете, брат или сестра, които притежават „качествата“ харесвани от бащата, като това би му позволило да се почувства по-удовлетворен в родителската си роля. Тоест – „Аз не съм лош родител, просто детето е дефектно и не става за нищо.“ Това може да се случи след като бащата е поставял сина си на пиедестал, но в един момент решава, че друго дете има характеристиките, които в неговите представи за по-успешни за бъдещето му развитие или решава, че синът му не го боготвори или не му се възхищава достатъчно, около времето на индивидуацията, в която синът се опитва да има собствено мнение и личност различни от тези на бащата.
Една от най-големите щети на нарцистичното родителство за сина е, че целият му живот е един експеримент, един опит да намери начин да бъде оценен от баща си, а бащата да изживее нещата, които не е успял, чрез сина си. Сблъсъкът с едно внимание, което е толкова условно и несигурно, невъзможността да бъдем чути, подкрепени, видени и приети за това, което наистина сме, ранява личността на момчето, което ще стане мъж: „Ако направиш това, което ти казвам, може би ще те забележа и похваля...играй спорта, който искам, тръгни по кариерната пътека, която искам, да, ще ти обърна внимание и може би ще те подкрепя. Ако обаче искаш нещо различно, да станеш индивидуален човек със свой път, ще бъдеш гледан със снизхождение и отхвърлен, ще изглежда сякаш чакам да се провалиш, защото съм сигурен, че щом не си тръгнал по пътеката, която искам, точно това и ще стане с живота ти.“
Липсата на емпатия е типична за нарцисистите. Много нарцистични бащи са авторитарни и твърди по отношение на това как трябва да се правят нещата в семейството. Правилността на техните мнения и постигането на тяхното желание са абсолютни. Те не приемат друга гледна точка.
Нарцистичният баща вярва, че така прави сина си силен, че му показва правилния начин как да бъде мъж в този свят. Резултатът от този тип възпитание е липса на дълбока и качествена увереност, смелост, решителност. Интернализация на вина и чувство за срам, понякога и свръхкомпенсация с отявлена мачовщина, доминация, в която насиленият на свой ред става насилник.
Когато нарцистичните бащи се намесват в дейностите на сина си, някои поемат изцяло юздите, управляват всичко до най-малкия детайл или са хиперкритични. Често нарцисистите са перфекционисти, така че нищо, което детето им прави - или кой е той или тя като личност и дарби - не е достатъчно добро. Виждайки детето си като продължение на себе си, те стават прекалено ангажирани и контролират живота, образованието и мечтите на сина си. Искат той да се справя с нещата, които за нарцисиста са важни – успешна кариера и успешен личен живот. При липсата на необходимият според нарцисиста успех в тези сфери, синовете биват безжалостно критикувани.
Бащите могат да бъдат емоционално отдалечени и погълнати от своята работа, пристрастяване или собствени удоволствия. Те могат да се държат така, сякаш да обърнат внимание на нуждите, чувствата и интересите на сина им е маловажно и бреме, въпреки че може да го осигуряват на материално ниво. Такива бащи са емоционално недостъпни. Тъй като отричат и презират собствената си зависимост и уязвимост, те често се срамуват и омаловажават всеки признак на страдание или слабост у синовете си, което може да доведе до симптоми на алекситимия в по-късна възраст.
Злоупотребата кара детето да се чувства безпомощно, уплашено, унизено и ядосано. Като възрастен човек синът на нарцистичния баща може да има конфликти с властта и да не управлява добре гнева си. Може да се затвори в себе си, да се опита да манипулира мнението на другите като играе роли, да търси връзки, които не са удовлетворителни или да саботира нуждата си от любов като търси партньори или партньорки, които не могат реално да бъдат негови пълноценни спътници. Дълбокото вярване заложено в това поведение е, че любовта е винаги условна, изоставяща, несигурна, че ние не заслужаваме стабилна, автентична, обична и сигурна връзка, защото сме фундаментално сгрешени сами по себе си.
Синът на нарцистичният баща обръща гнева, който носи, към себе си или към другите и става агресивен, пасивен или пасивно-агресивен. Той може да страда от тревожност, постоянно чувство на срам, страхувайки се, че ще бъде критикуван или обвиняван.Другите се възприемат като потенциални врагове. Да разкрием себе си пред партньор е най-силният му страх, затова често бяга преди нещата да станат прекалено сериозни, а после се самообвинява за неспособността да има „нормални“ взаимоотношения.
Синове, които не стават нарцисисти като бащите си, често страдат от съзависимост. Възпитанието, което са получили, че са неадекватни, бреме и че не отговарят на очакванията на бащите си създават едно осакатяващо основно вярване, че не заслужават любов. Това се случва въпреки факта, че може да се чувстват обичани от своите майки, защото децата трябва да чувстват, че и двамата родители ги приемат и обичат такива, каквито са. Така е много вероятно да се научат да получават трохи любов и да се задоволяват с много по-малко от това, което заслужават.
Докато растат, синовете на нарцистичните бащи често се научават да бъдат самодостатъчни, пазят и крият дълбоко в себе си наситения си емоционален свят, което води до проблеми с интимността. Те могат да се оженят за нарцисист, емоционално отдръпнат човек, използвач, някой студен, критичен или емоционално недостъпен партньор. Основният фокус е върху постиженията, в опит да получат одобрението на баща си, а по-късно и партньора си. Постиженията са единственият начин за синът на баща нарцисист да убеди себе си, че значи нещо, че е някой в този свят. Никога нищо не е достатъчно - дори за самите тях. Затова след поредното постижение, вече се замисля следващото.
Животът за повечето момчета и за много възрастни мъже е разочароващо търсене на изгубения баща, който все още не е предложил закрила, сигурност, грижа, модели на подражание или признание. Една от основните задачи на синовете на нарцистичните бащи е да се научат да бъдат уверени и да поставят граници по здравословни начини. Да научат нови начини да бъдат мъже в този свят. Да ценят себе си, да повишат самочувствието и увереността си. Мнозина са страдали от дълбока самота през целия живот поради израстване в семейство, чиято динамика е била на постоянен смут и/или липса на емоционална близост.
Как можем да се излекуваме от връзка, която може би никога не сме имали?
Генерализиран страх, тревожност, депресия и паник атаки могат да произтичат от травмата на отсъстващия баща, а „бащината рана“ може да се превърне в родова травма. Тя засяга всичко в живота ни. Може би най-важното е как засяга нашите интимни отношения.
Бащината рана се появява при хора, израснали с баща, който е отсъствал емоционално и/или физически. Една дупка в душите ни във формата на нашия баща. Как това се отразява на чувствата ни към себе си? Как това ще повлияе на способността ни да имаме добри отношения с някого? Как ще се отрази на самооценката ни? Нашето физическо здраве? Всички тези въпроси са свързани. Много често не виждаме връзката между тях и случилото се в детството ни. Например, повечето хора не казват: „Имам наднормено тегло, защото нямах любовта, от която се нуждаех, докато растях“. Смятаме, че имаме проблем с диетата, но може да има дупка, която никога не е била запълнена и не знаем как да запълним по здравословен начин.
Ключът към прекъсването на цикъла на родовата травма е разпознаването на това, което искаме да принадлежи към настоящето и бъдещето и това, което принадлежи на нашето минало и искаме да остане там. Когато се осмелим да тръгнем на лечебно пътуване, ние се отваряме към постигането на мир с нашето наранено минало. Ние сме в състояние да задълбочим настоящите си взаимоотношения и можем да създадем истинска, трайна любов с нашите партньори. Това, което ни е наранило в миналото, понякога ни дава възможност да растем, да се учим и да се опознаем по-добре. Да сме способни да създадем това бъдеще, за което мечтаем и на свой ред да бъдем родителя, който не сме имали.
От какво най-много се нуждае едно дете от баща си?
Неговото присъствие. Неговата безусловна любов. Неговата дълбока, постоянна грижа за нас такива, каквито сме. Един добър пример за отговорност и самостоятелност. Точно както често проектираме много от нашите надежди и мечти върху нашите партньори, ние често проектираме голяма част от това и върху нашите деца. Ние не виждаме децата такива, каквито са. Ние ги виждаме такива, каквито бихме искали да бъдат. Това, от което децата се нуждаят е да бъдат възприемани такива, каквито са и да имат любящо присъствие в живота си. Никога не надрастваме това желание да имаме това любящо присъствие. Ако не можем да го получим от родител, можем да си създадем подкрепяща група от приятели и близки хора, които да ни карат да се чувстваме ценени и обичани, докато се учим как да обичаме себе си.
Началото, първата стъпка е да знаем, че има решение на бащината рана, че има как да я носим без постоянно да ни боли от нея. Вярата е първа стъпка. Стъпка втора е ангажираността. Смелостта да признаем, че щом има начин да се излекуваме, трябва да се ангажираме, да поемем отговорност за травмите си. Третата стъпка е подкрепата. Да се свържем с някой, който може да ни насочи, а не да се опитваме стоически да се справяме с всичко сами. И четвъртата стъпка: Да разберем, че това е важно не само за нас, а и за бъдещето ни, както и бъдещите ни поколения. Цикълът на родовата рана завършва с нас. Няма нужда да живеем живота си емоционално откъснати от себе си или другите. Има начин да преодолеем тази болка. Има как да пропътуваме този Път отвъд нея.
Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!
С признателност,
Дени
Използвани източници при написването на тази статия: