top of page
Search
  • Writer's pictureДени Бояджиева

Част първа: Травмата и даровете на терапията. Какво е травмата и как подхождаме към нея в терапия?

Травмата не е това, което ни се е случило. Да, звучи странно, нали? Със сигурност на мен ми прозвуча странно първият път, когато чух д-р Габор Мате да говори за това, но после през лична терапия осъзнах колко е вярно.




Травмата е това, което се случва ВЪТРЕ в нас в резултат на това, което се е случило ВЪН от нас. Често казваме, че травмата е самата случка или поредица от случки, но всъщност тя е процесите, които се задвижват В нас.


Ако след събитието или поредицата от събития сме по-ограничени във функционирането си, отколкото сме били преди, тогава можем да говорим за травма. Ако са ни се случили много болезнени неща, сполетят ни много тежки събития, но не сме ограничени или стеснени в реакциите си, вярванията си за света или за себе си, тогава не сме били травматизирани, ние сме страдали, изпитали сме страдание, но то не е довело до вътрешните процеси, които наричаме Травма. Така че травмата не е същото като страданието, макар да включва много болка и страдание. 


Травмата е стеснение, свиване на нашите възможности. Или ставаме много по-лимитирани отпреди, или не успяваме да развием своите качества и те остават посети, но непоникнали семена вътре в нас.



Едно от нещата, които се случват, когато сме травматизирани е, че губим това, което наричаме гъвкавост на реакцията. Гъвкавостта на реакцията означава, че когато нещо се случи, ние сме адаптивни, не сме програмирани, не сме автоматично задвижвани да се държим по определен начин. Когато сме автоматично подтикнати да се държим по определен начин, това е липса на гъвкавост на реакцията. Гъвкавостта на реакцията е една от функциите на нашия среден фронтален кортекс. И тази част от нашия мозък ни отличава от другите животни. Травмата намалява способността ни за гъвкавост на реакцията, стеснява ни, лимитира ни. Ако оставяме раните си от минали връзки да кървят в сегашната такава, макар да сме напълно нaясно (през ума), че сегашният ни партньор няма нищо общо със случилото се и е съвсем различен човек, ако влизаме въпреки всичко в режим на оцеляване, ако изпадаме в отбранителното отдръпване, дефанзивна наранена враждебност, то ние имаме липса на гъвкавост в отговора към ситуация, която се случва тук и сега.


Оставяме миналото да диктува настоящето.




Травма – реакциите ни са това стеснение вътре в нас, което не е било там преди. Ако няма автоматизиране, ако няма лимитации - няма травма, независимо колко ужасни са били събитията, които са ни се случили.


Питър Ливайн говори за травмата като фундаментално откъсване от себе си, другите хора и света. Това отчуждение, това откъсване от себе си е основата на травмата. Откъсването от себе си не е някаква езотерична концепция на новото време, а е съвсем реално и има физиологичен отговор. Можем да видим травмата на биологично ниво, чрез стеснение в лимбичната система, особено в амигдалата, която е основната структура отговорна за четирите травма – реакции: бой или бягство, замръзване или омилостивяване – както и в хипокампуса, отговорен за паметта.


На колко от нас се е случвало да имаме силно предчувствие за нещо, да го игнорираме и след това да съжаляваме? През по-голямата част от 2,5 милиона години човешко съществуване сме живели в племена на ловци и събирачи, някъде сред природата. Колко дълго бихме оцелели сред природата, с всички хищници, отровни растения и насекоми, ако не се вслушвахме в инстинкта си? Вероятно не особено дълго, нали? Ако сме откъснати от интуицията си, ние сме откъснати от себе си. Това е въздействието на травмата. Ние се раждаме свързани с интуицията си, но...


Травмата е откъсване от себе си, от автентичната ни същност, от духа и душата. 




Ако смятаме, че светът е ужасно място, ако вярваме, че не сме достатъчни, че не заслужаваме любов, че никога няма да сме щастливи, защото сме дефектни - това е реакция на травмата. Нашият поглед към света, към нас, към другите е много стеснен. Ние живеем в много тесен свят и затова, за жалост често, правим всичко възможно да създадем много тесен свят за себе си, а понякога и за другите около нас.


Травмата оформя нашия възглед за света.


Друг аспект на травмата, който намирам за фундаментален и важен е, че тя прави невъзможно съществуването в настоящия момент или ни затруднява да бъдем напълно в настоящия момент. Постоянно сме в дисоциация, дори телом да сме там, реално не присъстваме духом с близките си хора, с децата си, усещаме го, те го усещат и това ни натъжава.


Дисоциацията е една от най-честите реакции на травма, които виждаме в кабинета. За да я обясня използвам метафората на космически кораб – съзнанието ни се рее в космоса, докато тялото ни е закотвено тук на земята. Дисоциацията е защитна адаптация - състояние на замръзване на нервната система. Когато нервната ни система е претоварена и неспособна да се справи с околната среда, оставяме тялото да се справи както може, а съзнанието ни се отделя от него, за да не полудее. За да се излекуваме, трябва да практикуваме безопасно връщане в тялото. Това е нещо, което правим последователно, за да научим тялото, че е безопасно да присъстваме с и в него. Да пуснем режима на оцеляване и да се върнем към живота и живеенето.








Има много неща, които можем да правим сами извън кабинета на терапевта, за да си помогнем:


1. Да практикуваме дълбоко коремно дишане за няколко минути всеки ден.

2. Да се движим (разходка/тренировка), като се фокусираме върху усещанията в тялото.

3. Да си даваме почивка от социалните мрежи и телефона.

4. Да се научим да наблюдаваме мислите, когато идват и да ги пускаме да си отиват, вместо да реагираме на тях. Да бъдем техен Безпристрастен Наблюдател.

5. Да прекарваме възможно най-много време в тишината на природата – сред дървета, животни, да усещаме слънцето върху кожата ни.

6. Пълно съзнателно присъствие, докато правим нещо с партньор/приятел.

7. Да си позволим игра, спонтанност, креативност просто така без крайна цел или резултат (да не се поддаваме на перфекционизма във всяко нещо, което правим).

8. Игра с домашен любимец или децата ни, за да усетим тяхната невинност, спонтанност.

8. Танци, няма значение колко сме добри в тях.

9. Научаване на нови умения, за да поддържаме невропластичността на мозъка ни. 


Много често, когато с клиентите си говорим за техните преживявания и стигнем до споделяне на травмираща случка, винаги ги питам с кого са говорили по това време - на кого са казали? Това е основополагащ въпрос в обучението по Състрадателно Изследване и въпрос, който д-р Габор Мате задава всеки път.


Ако детето изпитва тъга или гняв и може да сподели тези чувства с възрастен, то не е травматизирано, защото знае, че не е само и чувствата от случката могат да бъдат разрешени. Ако не го направи, защото смята, че няма да бъде чуто или че никой няма да му повярва, тогава то трябва да се откъсне от чувствата си, за да се защити. Ако има възможност да сподели с някой адекватен възрастен, който да валидира какво се е случило, да повярва на детето и да се погрижи за него, тогава това дете поддържа връзка със себе си с автентичното си Аз въпреки случилото се.


За съжаление, това не се случва често и много пъти, когато задам въпроса „на кого каза“, отговорът винаги е „на никой“, „казах на приятелите си в училище“, но рядко е „казах на майка ми и баща ми“. Този въпрос подчертава изолацията на детето, която е и източникът на прекъсване на връзката с неговото най-съкровено Аз и основата на травмата. Детето е изолирано, оставено само да се справя с големите, тежки емоции. Да не ти вярват и да не си защитен е допълнителен слой травма. Това циментира детето в неговата изолация и създава едно много вредно дълбоко вярване, че то няма значение и че неговото страдание няма значение. Чувствата му нямат значение.


Така че липсата на реакция от страна на родителя, колкото и странно да прозвучи на някого, е много по-болезнена от случилия се инцидент, защото за детето родителят е всичко.


Когато детето няма на кого да сподели за травмираща случка, единственият му избор е да потиска чувствата си. По-късно в живота защитните механизми стават нездравословни адаптации, с цел да прикрие тази болка. Някои от тези поведения могат да бъдат: „По-добре да съм винаги добър, мил, отзивчив, за да не ми се случи това отново, да не ме изоставят отново“ или „Ще потисна болката си с храна, защото след това съм като в унес и не я усещам толкова силно“.


Тези адаптации се случват, когато регулиращият механизъм не работи, вероятно защото никога не е създаден в нас поради факта, че е нямало никой, който да бъде съпричастен свидетел за нас в нашата болка. Така че травмата не е, че сме били тормозени, травмата е, че сме били напълно сами с нея и е нямало с кого да я обработим. Тогава тя се „замразява“ в нас и ние се изключваме от себе си.


Това, което правим в терапия е да създадем пространство на безопасност, в което терапевтът е стабилен, емоционално регулиран контейнер на силните емоции на човека отсреща. 


Ние помагаме на хората да останат с усещането и преживяването на срам, тъга, болка, гняв, скръб, за да развият устойчивост и да интегрират в един момент напълно тези чувства, защото в кабинета с терапевта не са сами с тях. Отваряме пространство, за да могат да изпитат дълбоко това чувство, за да имат нещо повече от интелектуалното прозрение, че нещо конкретно се е случило.

Така се постига телесно освобождаване - в преживяването на чувството през тялото, със задуха на тревогата, студената пот на страха, стягането в гръдния кош на ужаса, свиването в корема от срама. Да останем с тях и да им дадем възможност, понякога за първи път, да бъдат чути и валидирани, а не изтласкани и потиснати.


Докато създаваме пространство за това чувство, някои хора ще се докоснат до преживяване на дълбока болка. Друг път просто ще останат на ниво интелектуално прозрение (знание през ума) и това също е в реда на нещата, защото невинаги сме готови веднага да влезем в емоцията, правим го стъпка по малка стъпка. И двете са ок, не насилваме определен резултат, но има по-голям ефект на изцеление, когато е и телесно преживяно.


Когато хората казват „Не помня детството си“, това е защото или нищо не се е случило, или се е случило твърде много. Ако се намираме в кабинета на терапевта, това е защото се е случило твърде много. Нашият начин да се справим със случилото се е да потиснем паметта и да се разграничим от чувствата. Ето защо не помним детството си. Съществува огромна съпротива срещу разбирането на травмата като цяло, защото (и съвсем човешко) се страхуваме от собствената си болка. Но изцелението се случва, когато приемем болката, когато оставаме уязвими и приемаме, вместо да отричаме това, което ни се е случило. След като изпитаме напълно болката, можем да освободим механизмите за справяне, които сме използвали, за да ни предпазят от болката и да присъстваме повече в себе си и тук и сега в света.


Така че трябва да влезем в болката, да я изживеем и изразим навън, за да усетим истинския дар на терапията и да се научим на нови, вече по-здравословни механизми за посрещане на предизвикателствата на този свят.


Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!


С признателност,


Дени


Използвани книги при написването на тази статия:



И безбройните лекции от обучението ми като терапевт по метода Състрадателно Изследване за изцеление на травмата с ментор и създател д-р Габор Мате.


コメント


bottom of page