top of page
Search
  • Writer's pictureДени Бояджиева

Прошката като процес: Как да простим на себе си?

Много от нас мислят за прошката като действие към някой друг, нещо което даваме на някой друг, докато всъщност прошката е дар, който даваме на себе си, на нашата душа, психика, тяло, за да постигнем мир в този свят. Преди дори да говорим за процеса на прощаване към други хора, трябва първо да минем през този процес сами – да видим какво е да простим на себе си.





Ако не можем първо да дадем нещо на себе си и да го въплътим, няма как да го дадем на друг човек, независимо колко бихме желали. Знам колко е трудно да простим на себе си понякога, за това, че сме допуснали към себе си неща, които не е трябвало, как в болката си сме наранили хора, които не го заслужават или пък, както често се случва в кабинета, да си говорим за вината ни като родители към нашите деца, за това, че не сме заели по-рано, като родители за първи път, как да не оставяме травмите ни да прокървят върху тях, не сме успели да ги предпазим изцяло от раните си и как да си простим за това.


Искам да подчертая, че прошката е практика! Да, ние можем да имаме огромен обем от информация на дадена тема, но без практика (казвала съм го и преди, всъщност го повтарям през цялото време) това знание остава мъртво, то не ни е полезно, не ни служи. Докато не разберем как да пуснем всички тези ядосани, критични, осъдителни мисли, които всички имаме за себе си, свързани с минали действия или бездействия, които носим години наред в душата и тялото си, няма да постигнем мир.


А всъщност прошката, крайната цел на прошката е именно това - вътрешен мир, вътрешна свобода и отваряне на пространство за нещо ново, много по-смислено и здравословно като енергия.





Прошката към себе си започва с ежедневните ни избори и допускането, че може би имаме нужда от нея, желанието да го направим и да пристъпим в нова ера от живота си. В началото често искаме като с магическа пръчка да си кажем просто „Прощавам си“, а след това отново и отново се хващаме в капана на вътрешния критик. Този критик, който цял живот ни е наричал „недостатъчни“ или пък „прекалено много“, този критик, който ни спира от това да се осмелим да започнем нещо ново, за да не се променим, този критик, който отново и отново ни напомня, дори натяква грешките ни, самозаблудите ни.


Процеса на прошка започва с вярата, че я заслужаваме. Вяра, която идва не от това, че „трябва нещо да се случи“, а от избора на душата ни, от вътрешния ни компас и интуиция, че сме страдали достатъчно, че сме на друг път и заслужаваме да се освободим от миналото си, да го интегрираме, за да не живеем през него, да бъдем наистина „тук и сега“.


Когато сме наранили друг човек и изпитваме срам, изпитваме вина, изпитваме ненавист към себе си, можем да позволим на тези емоции просто да бъдат. Те няма да си тръгнат веднага. Това е практика, в която ние влизаме в отношение с нашите емоции, без да съдим, такива каквито са те, без да ги насилваме да бъдат други, като един наблюдател, чувствайки ги, за да можем да минем през стъпките, за да простим на себе си. Какво сме научили от това преживяване? От тази случка? Какви уроци сме усвоили? За да може случилото се и нашите избори тогава, да не бъдат само болка, която постоянно напомня за себе си, а да бъде трансформирана мъдрост.


И за да можем ултимативно да правим по-добри избори за себе си и да моделираме нашето участие в света в синхрон с най-дълбоката ни същност, нашата есенция, което ще определи и участието ни в света, позицията ни спрямо хората не от страната на жертва или насилник (триъгълник на Карпман), а от вътрешния ни център и човечността, която сме развили.





Много от нещата, които правим идват от липсата на познание за себе си и ние нараняваме дълбоко себе си или нараняваме дълбоко другия. Например, съзависимостта, в която жертваме автентичността си, за да получим любов, наранява дълбоко душата ни, а отбягващото поведение (напр. гоустинг) наранява другия, понякога без да го целим, защото искаме да предпазим себе си от ранимост, от дълбоки чувства или просто не знаем, не сме се научили как да поемаме отговорност за себе си. И двете са поведения създадени в детството ни с цел предпазване, тоест те са адаптивни в основата си първо с цел да оцелеем психически и физически в семейната динамика, а по-късно в света.


Да простим на себе си или друг, това са избори, които правим за себе си. Ако си простим повърхностно, ако не преработим чувствата и емоциите си, а само се опитваме да се самоубедим, че сме минали отвъд тях, тази повърхност ще се пропука при първия по-силен стрес, в който вината, ненавистта, гневът ще избият отгоре и ще завземат отново ума ни.


Въплъщаването на истинската прошка минава през идентификацията на гнева, срама, ненавистта в мига, в който се подадат на повърхността и свързването с тях и поемане на отговорност за тях, да бъдем съзнателни за тях. Това означава буквално да седим с тези емоции, през психическия и физически дискомфорт, който създават, без да се давим в тях, без да действаме през тях, без да ги оставяме да завземат ума ни и нашите мисли и да попаднем отново в тази примка. Ние не сме нашите емоции, ние сме много повече от тях. Ние притежаваме нашите емоции, а не те нас. Те започват да ни притежават само, когато сме несъзнателни за тях, когато не сме изградили връзка с тях.


През емоциите на срам, страх, дискомфорт можем да достъпим по-дълбоките си рани. Защото никой не попада в неблагоприятни или токсични връзки случайно, нито наранява другите случайно. В основата винаги е Първичната рана.


Защо е важно да стоим с емоциите си и да ги оставим да минат през нас? Освен, че това ни учи на емоционална регулация, този подход включва и връзка с тялото. Всяка една емоция, особено когато е силна минава през всяка наша клетка в тялото и то има съответния отклик – нивата на кортизола се покачат, тези на допамина също скачат. Колкото по-често се случва това, толкова повече тялото свиква и има нужда от нова доза. Така попадаме в този затворен кръг на емоционалната зависимост, където сякаш не успяваме да преработим емоцията на момента, тя отново и отново ни завзема и започва да контролира живота ни. Срам, страх, вина това са все силни емоции с огромен отглас в тялото ни, чувстваме се тревожни постоянно, получаваме паник атаки. Така че, във всяка практика, дори и тази на прошката, тялото също участва.


Когато поседим с емоциите си, усещаме как малко по малко те се успокояват, техният интензитет спада, отваря се едно ново пространство, в което можем да поканим прошката, състраданието, разбирането и човещината. Да си напомним, че сме просто хора и сме дошли тук да бъдем именно това, да имаме човешко преживяване.


Балансиращите емоции на състрадание, прошка, обич могат да съществуват в едно пространство със страха, срама, вината, защото всички емоции са приемливи, всички емоции са човешки. Ние можем да съдържаме в себе си противоположности. Противоположности, които се уравновесяват, които създават баланс и се саморегулират. Така че сега вече не сме оставени само в страха и срама, а вътре има и състрадание, милост, разбиране, които носят своя енергиен лечебен отпечатък. Емоционалната регулация е винаги на прилив и след това отлив, на отбелязване, че емоцията е там, наблюдение и пространство за здравословно изразяване и след това пускане на емоцията, след като тя вече ни е научила на това, което трябва да знаем и сме „чули“ посланието, което ни е донесла.




Когато започнем да практикуваме свързване с емоциите всеки ден, колкото ни е възможно, ние променяме вътрешното си състояние от враждебно, към нас самите, а оттам често и към другите, към състояние на подкрепа, осъзнаване и почит към миналото ни и нашите минали версии. Това пространство ни дава избор: Дали ще реагираме отново по стария модел? Или ще реагираме от позицията на новите неща, които вече знаем? Това пространство ни дава и шанс за нов път, ново начало.


Когато започнем да забелязваме този „бял шум“ в съзнанието ни, вътрешния ни критик, срама, вината, нека се потупаме по рамото, че дори сме започнали да забелязваме тази емоции, че сме склонни да поставим началото на лечебния си път, на влизането във връзка с вътрешната ни реалност, за да можем да уравновесим този вътрешен критик с друга част, която е по-подкрепяща и окуражаваща. Втората стъпка след това е да позволим на емоцията да бъде там, такава каквато е, да и дадем пространство, да я усетим в тялото си, без да се опитваме да я отхвърлим и след това да устоим на дискомфорта, да поседим с емоцията и да видим какво би ни казала тя. Дали разказва цялата история? Или само фрагменти? Дали фокусът е само върху негативното? Има ли други обяснения? Това е следващата стъпка в процеса – реално да си чувстваме чувствата.


А след това идва ученето от това, което сме преживяли, трансформирано в мъдрост за нас самите, дори за хората и човешкото състояние като цяло. Тази интернализирана мъдрост, този наш мъдър Вътрешен учител е тази част, с която можем да се свързваме всеки път, когато в ума ни се разиграва отново същата история и същите емоции. Това е частта, до която стигаме само, ако сме преработили необходимото страдание, за да минем отвъд.


Мъдростта никога, за жалост, не идва от лекота.


Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!


С признателност,


Дени


Използвана литература:

Compassionate Inquiry Lectures


Ела да продължим диалога на: Дени Бояджиева




 

Commentaires


bottom of page