• Дени Бояджиева

Когато сме родители на нашите родители: Последици от парентификацията.

Updated: Feb 2

Много често в терапия стигаме до осъзнаването, че ни се е наложило да пораснем прекалено бързо и да бъдем родители на нашите родители. В дом, в който няма ясно очертани граници и има оплитане на ролите се стига до парентификация, едно нарушаване на семейната система, на естествената йерархия, на процеса на даване и приемане от страна на родителят и детето.



Какво означава да сме родител на нашия родител?

Когато сме били малки е възможно да сме се чувствали различни от другите деца. Нямали сме обяснение за това, което сме изпитвали и не сме виждали начин, по който да помолим за помощ и да разберем по-добре ситуацията. Поради различни причини детето поема ролята на възрастния, като това се случва под формата на грижа за самия родител или за по-малък брат и сестра. Това, което научаваме от тази ситуация има и позитиви. Умеем да боравим добре с отговорността и не бягаме от нея, умеем да се грижим за другите. Едновременно с това обаче ставаме перфекционисти и свръхотговорни, постоянно се чувстваме длъжни, даваме ненужни обяснения, трудно се отпускаме и не умеем да се забавляваме, тревожни сме, фаталисти, попадаме в ролята на болногледач, спасител, миротворец прекалено лесно, развиваме съзависимост и избираме нездравословна динамика в партньорските си отношения.


Някои от причините за парентификацията са ясни (болен родител, зависимости, психологически проблеми), а други са по-фини и спадат към личността на родителя, като емоционална зависимост („Аз съм безпомощен, не мога да направя нищо без подкрепа“) и проекции върху детето свързани с тези трудности при липса на подходяща външна или вътрешна опора. По същия начин, ако сме били дете на нарцистични родители ние често чувстваме, че сме отражение на родителя, че сме негово продължение и по този начин носим тежестта за поддържането на крехкото му самочувствие и психологическа цялост.


Парентификацията може да включва редица поведения, като някои от тях са явни – като деца са ни карали да се занимаваме с физически задачи, които обикновено се падат на възрастните в семейството, включително задачи като готвене и чистене, грижа за братя и сестри или грижа за самия родител, до по-фини – доверявали са ни информация, която не е била подходяща за възрастта ни, търсили са емоционална подкрепа от нас или съвет, били сме използвани като посредник или буфер, включвани в семейни конфликти, били сме товарени с отговорността да пазим семейни тайни (свързани с изневери, зависимости), били сме в ролята на довереници, така че да не можем да търсим подкрепа за себе си.


При този тип семейна динамика емоционалният акцент остава върху физическите и психологическите нужди на родителя, което обикновено води до това, че ние като деца сме работили на ниво, далеч извън нашия капацитет за развитие. Пример за това са коментари от рода на: „Аз не съм ти само майка, а приятелка“, „Ние всичко можем да си споделяме“, „Ние сме като сестри/братя“. По този начин ние сме били изложени на проблеми, които не сме могли напълно да разберем и се е изисквало да управляваме ситуации, които сме чувствали като страшни или твърде сложни, оставяйки собствените си нужди настрана. Ние сме се чувствали отговорни за благосъстоянието на родителите ни и обикновено не сме били в състояние да се ангажираме с обичайните задачи от детството като игра и изграждане на взаимоотношения с връстници. Понякога в подобен тип семейна динамика сме били хвалени и сме получавали силно положителна обратна връзка от нашите родители или други възрастни, като например коментари, че сме „зрели за възрастта си“, „мъдри“, „стара душа в детско тяло“. Нещо, което възрастните мислят за комплимент, а всъщност има огромни негативни последствия, поставило е огромна и непосилна тежест върху крехките ни плещи ни е вкарало в капан, защото всяко дете иска само да бъде харесвано, хвалено и обичано и ще направи и невъзможното, за да получи любовта и одобрението на възрастните около него.


Въздействието на парентификацията върху едно дете е огромно. Преждевременно зрялото дете става възрастен, който изпитва огромни трудности при поставяне и удържане на граници, съзависимост, силна нужда да се хареса на други хора на всяка цена, тревожност, перфекционизъм, трудности при формиране и поддържане на интимни и приятелски отношения, пропуснати етапи от развитието, необяснена тъга, депресивни епизоди и пасивни стилове на общуване. В основата си всички тези трудности произтичат от редица психологически потребности, които са били подкопани в детството, включително потребности от връзка със стабилен настойник, независимост, автономия, автентичност и спонтанност. Детето - родител се научава да отхвърля собствените си нужди в стремежа си да се грижи за другите и често носи нездравословни дълбоки вярвания около това колко е важно да бъдем „безкористни“ и да оставяме собствените си нужди настрана.


Пропуснатите етапи от съзряването могат да доведат до липса на възможност за изграждане на меки умения като ясна и директна комуникация, трудности при управлението на взаимоотношения в зряла възраст, изгубване в другия, вкопчване, обсебване и болезнена ревност. Силната тревожност остава много често срещана наша черта, тъй като сме били изправени пред трудности твърде сложни за нашето ниво на развитие. По този начин в нас се е развило усещане, че светът е труден и опасен, че никой друг няма да може да осигури качествена подкрепа или помощ, чувство на страх, изолация и безпомощност. Това често може да е в основата на трудностите с генерализирана тревожност или социална тревожност.


Родителите, които използват децата си, за да задоволят емоционалните си нужди, може да вярват, че това е нещо добро, нещо, от което всички имат полза. Те задоволяват своите нужди, а децата са щастливи, защото се чувстват полезни и обичани. Да поискаш от дете да играе ролята на възрастен е тежко бреме. Вместо да повишава самочувствието на детето тази ситуация го намалява. Не само родителите налагат тази роля на децата си, някои деца виждат какво е необходимо (или поне какво смятат за необходимо) да се направи, за да се облекчи една ситуация и сами предлагат да помогнат. Зад всяка една история на родител, който се е облегнал твърде много на детето си, има една на дете, което иска да бъде видяно като „мъжът на къщата“ или „помощничката на мама“.


Това ниво на обвързване родител-дете насърчава нездравословна зависимост. Като дете ние сме били обучени толкова добре да предвиждаме нуждите на своя родител, че несъзнателно сме пренесли тази черта във взаимоотношенията си вече като зрели хора. Любящата дъщеря и по-късно обичащата съпруга ще потисне собствените си нужди и няма да посмее да изкаже личната си истина в брака, да говори за желанията или емоциите си, включително в интимен план. Любящият син, а по-късно и любящ съпруг, може да бъде изцяло съзависим, като избере партньор, който е нарцисист.


Признаци, че сме били дете-родител:

1. Израснали сме с чувството, че сме длъжни да носим отговорност.

2. Имаме проблем с това да се отпуснем.

3. Обичаме контрола и смятаме, че ние трябва да бъдем всичко за всеки.

4. Лесно поемаме отговорности, които са свръх силите ни или не са подходящи за нас.

5. Често сме получавали комплименти за това, че сме изключително отговорни.

6. Смятаме, че е по-добре да разчитаме на себе си, отколкото да се доверяваме на друг.

7. Родителите ни са имали проблеми и са поставили отговорността за най-различни задачи върху нас.

8. Често влизаме в ролята на спасител и се грижим за другите.

9. С готовност жертваме от личното си време, енергия и усилия в името на това да сме безкористни. Смятаме, че саможертвата е най-висшата форма на обич.

10. Едновременно с това смятаме, че усилията ни рядко са оценени. Имаме силен страх от отхвърляне и изоставяне.

11. Често губим себе си в другите, особено когато сме в интимни отношения. Емпатията ни няма здравословни граници.

12. Често заемаме ролята на миротворец.


Децата имат основни потребности, за да могат да се развият във възрастни хора способни на сигурна привързаност. Когато родителите ни са били емоционално незрели, те не са в състояние да задоволят тези нужди. Това е така, защото самите родители не могат да се справят и са гледали към нас да се справим место тях. Емоционално незрелите родители имат ниска самооценка и търсят от детето похвала, обич, благодарност дори съдействие с неща, които са непосилни за психиката му като подкрепа и съвети относно връзки и интимни отношения. Понякога това дори минава едни още по-сериозни граници и детето запълва емоционалната роля на романтичен партньор. Като възрастни,ние се борим да разберем какви всъщност са нашите нужди, да поставяме граници, защото нашите граници са били нарушени или изобщо не съществуват. Ние също така може да се чувстваме отговорни за здравето и благополучието на всички членове на семейството, на приятелите си, на партньорите си, винаги в свой ущърб. През цялото време да предаваме и пренебрегваме собствените си нужди, точно както сме го правели като деца, защото това е всичко, което познаваме.


Макар това, че сме били дете-родител има своите последици, след като проблемът бъде разпознат и назован, той може да бъде адресиран и отработен в терапия. Когато работим с терапевт, ние проучваме напълно обхвата от поведения и динамики, които характеризират конкретната семейна среда, в която сме били отгледани и въздействията, които тя е имала върху нас. Някои специфични области за лично изследване включват самочувствието ни, формиране на граници, взаимоотношения, свръхотговорност, перфекционизъм и това да се научим, че е нормално да молим за помощ, когато не можем да се справим сами. Да признаем нюансите от емоции, които сме изпитали и да преминем през гнева и скръбта в една сигурна среда, да разберем как да създадем взаимни, здрави, подкрепящи отношения, които включват здравословни граници и да разберем, че заслужаваме цялост и пълноценен живот.


Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!


С признателност,


Дени


Използвани източници при написването на тази статия:


-Is Parentification a Generational Pattern?

-How does being a parentified child affect you?

-When Kids Have to Act Like Adults

303 views0 comments