Интимността е в основата на човешкото свързване. Всички имаме нужда от любов. Защо тогава ни е толкова трудно да намерим любовта и да развием щастливи взаимоотношения?
Парадоксално e, че колкото и да искаме любов в живота си, често ние едновременно с това се страхуваме от нея. Страхът е най-голямата причина да не откриваме любовта и да я саботираме във взаимоотношенията си.
Всичко, което искаме в крайна сметка е да обичаме и да бъдем обичани, тогава как точно се самосаботираме?
Често нашите несъзнателни страхове взимат решения вместо нас. Това може да стори страхът ни от физическо или емоционално изоставяне, страхът ни от отхвърляне и самота, опита ни с физическо и емоционално насилие. Токсичният срам е основният виновник, който подхранва тези страхове саботиращи любовта и личното ни щастие. Срамът има много причини и приема много форми. Той подхранва вярата, че никой няма да ни обича, че сме недостойни за връзка. Нашите вярвания мотивират нашите чувства и поведение. В случай, че не опознаем себе си, не осветлим лимитираните си вярвания, травмите си, те ще отклонят нашите съзнателни намерения. Основаните на срам идеи, че не заслужаваме щастие и любов, могат да саботират нашите желания и да блокират или отблъснат любовта. Нека се замислим, ако не вярваме, че сме значими за другите, ако не приемаме себе си, ако не харесваме, обичаме себе си, как може някой друг да изпитва това към нас? И така избираме партньори, които само утвърждават нашите страхове, дефицити, ниско самочувствие и се чувстваме все по-изолирани и сами.
Срамът създава вътрешен критик, който винаги е там, шепне в ухото ни, посочва грешките ни и ни съди строго. Нашият критик съди и другите. Може да ни убеди, че постоянно сме в мислите на хората и сме съдени. Тази постоянна тревога допълнително ни доказва, че не сме достойни за любов. Всъщност ние сме толкова тревожни, че няма да бъдем обичани и харесани, че правим фалшиви предположения, филтрираме положителните отзиви и погрешно тълкуваме нещата, за да засилим негативната си самооценка и страховете си от отхвърляне. Съществува връзка между нивото на нашето самочувствие и дълголетието и качеството на нашите взаимоотношения.
Срамът създава вина. Вината е гняв, обърнат срещу нас самите. Кара ни да се чувстваме без право на успех, щастие и любов. В отношенията чувството за вина блокира интимността. Избягваме близостта и определени теми, за да скрием това, което се страхуваме или срамуваме да разкрием от страх от отхвърляне и изоставяне. Това е особено вярно, ако сме били жертви на физическо или емоционално насилие. Да признаем, че сме били подложени на този ужас, означава да разкрием пред партньора си колко дефектни и счупени се чувстваме, да открием тези рани и тъмни кътчета, които не искаме никой да вижда. Цената, която плащаме за това обаче е удоволствието ни от допира на човека до нас и способността ни за интимност. Много от нас, жертвите на насилие, обвиняваме дълги години себе си, че сме го допуснали. Да си простим е начин да се справим с това чувство и да продължим напред.
Когато се чувстваме дефектни и недостатъчни, можем да се опитваме да свръхкомпенсираме, като се опитваме да бъдем перфектни и безупречни. Перфекционизмът е натрапчив опит за постигане на неразумни стандарти и очаквания. Това, разбира се, е невъзможно и води до тревожност, страх от провал, раздразнителност и нещастие. Перфекционизмът замъглява вродената ни стойност и ни кара да се фокусираме върху негативното. Търсейки какво не е наред, ние не можем да се насладим на успехите си и да оценим нашите качества и постижения. Тъй като винаги не успяваме да постигнем високите си стандарти, перфекционизмът храни нашия вътрешен критик и ни отделя от любовта към себе си и другите. Това също така пречи на способността ни да поемаме рискове и да бъдем уязвими и автентични, всичко, което е необходимо за даването и получаването на любов. Вместо това се чувстваме по-неадекватни и самокритични. С перфекционистите се живее трудно, особено когато са критични към другите и очакват и те да бъдат перфектни, да изпълняват всичко, което искат или да запълват всичките им дефицити. Никой не е способен да бъде всичко за всеки.
Срамът ни кара да се смущаваме и да се страхуваме да разкрием какво наистина мислим и чувстваме. Ние сме по-загрижени да не бъдем съдени или отхвърлени. Въпреки това, автентичността всъщност е по-привлекателна и прави възможна искрената комуникация, дълбочината, доверието и изгражда интимността.
Чувството за неадекватност води до сравнения. Вместо да признаваме собствената си стойност, ние оценяваме дали се справяме по-добре или по-зле от някой друг. Чувството за превъзходство е защита срещу срама, а завистта произтича от това, че не чувстваме, че сме достатъчни. Така ние сме винаги недоволни. Приемайки себе си, ние се учим на човещина и смирение. Не мислим, че сме по-добри или по-лоши. Ние приемаме другите и осъзнаваме, че всички сме уникални, че всеки има своите травми, страхове и дефицити, всеки, много често тайно, се бори с нещо дълбоко в себе си, всеки има скрита болка или срам.
Друг начин, по който саботираме себе си е нашата дисфункционална връзка с доверието. При съзависимостта ние сме твърде доверчиви, което води до разочарование, често до предателство. Така ние изграждаме стени, за да пазим сърцето си, когато всичко, от което имаме нужда, е да се научим на здравословни граници, които могат балансирано и успешно да направляват изборите ни за хората около нас. Една мъдра позиция би била вместо да бързаме, да си позволим да бъдем неутрални, да изчакаме търпеливо връзката да се развие естествено и доверието да се изгради въз основа на опита.
Когато жертваме нашите ценности, за да се харесаме на партньора си, поддържаме изкуствено връзката поради страх от изоставяне. Без значение как го оправдаваме пред себе си, когато нашето поведение не е в съответствие с нашите стандарти, ние изпитваме вина или срам, които намаляват самочувствието ни и доверието ни в нас самите. Изоставяйки себе си, ние застрашаваме самата връзка, която се опитваме да щадим.
Ако имаме някой в живота си, който има проблеми с интимността, може да искаме нещата да са различни - и да се чудим дали има нещо, което можем да направим, за да помогнем. Хората, които се страхуват от интимност, не искат да създават дистанция. Те искат връзка и обич точно толкова, колкото и нас, но изпитват силна тревожност от интимността. Всъщност хората, които се страхуват от нея имат най-голяма нужда да се чувстват в безопасност, от това някой да подходи към тях с търпение и подкрепа.
Как можем да развием близостта в отношенията си?
• С ясна и директна комуникация. Обсъждане на мислите и чувствата си по начин, който не е конфронтационен. Ако сме под стрес, да се уверим, че партньорът знае, че вината не е негова. Можем конкретно да посочим източника на нашето настроение, като умора или разочарование, причинени от работата. Можем да се опитаме да намерим общ език, в който да си даваме знак, че днес просто не ни е било ден и искаме да останем сами с мислите си. Така няма виновни, избягват се негативните предположения, които могат да донесат изключителна тревога и болка.
• Присъствието със съпричастност, емпатия, включва активно слушане на това, което партньорът изпитва големи затруднения да ни сподели. Нежно зададените въпроси могат да бъдат полезни и на двамата – на партньорът ни да почувства сигурност, внимание, загриженост и възможност да се разкрие без да бъде съден, но само ако иска. Ако знаем, че партньорът ни е имал трудни предишни връзки, сложни семейни взаимоотношения или е бил подложен на емоционално или физическо насилие, нека не влизаме веднага в ролята на спасители и решаващите проблема, а само слушаме това, което ни разкрива човекът отсреща. Да присъстваме, без да нарушаваме личното му пространство. Едновременно с това, не бива да забравяме, че неговите предизвикателства с интимността не са наша вина, така че не бива да приемаме всичко лично и да действаме отбранително. Хубаво е да се въздържаме от непоискани съвети, без значение колко добронамерени, да обърнем внимание дали го притискаме и ако е така, да коригираме подхода си.
• Можем да помислим за повдигане на темата за терапия, приемайки, че нашият партньор може да не е готов да предприеме тази стъпка, така че е хубаво да направим предложението без натиск. Целта на терапията е да се идентифицира коренът на тревожността обвързана с интимността, след което да се оформят стратегии за справяне. Понякога проблемите с интимността произтичат от сложни фактори, които отнема време на терапевта да дешифрира. Да сме способни да разпознаваме емоциите си е важен инструмент. Вместо да се опитваме да потиснем или игнорираме страха, изправянето пред него и идентифицирането му отнема от силата му.
Нека не забравяме, че нежността и вниманието към детайла винаги имат значение. Нежността не само към човека до нас, но и към нас самите. Каквото и да сме преживели, в колкото и срам и ужас да е забулено то, винаги можем да потърсим помощ, така че да не оставяме събитията от миналото да ни дефинират, а от тъмнината да създадем нещо добро, да възвърнем способността си за доверие и интимност, да изберем щастието си и да изградим дълбоки и смислени взаимоотношения. Дори и нашият опит да е бил много по-различен от този на партньора, с разбиране, търпение и здравословна емпатия, винаги можем да го подкрепим по пътя на неговото изцеление. Независимо от коя страна на монетата се намираме, хубаво е да не забравяме, че всеки сам извървява пътя си, че не сме спасители един на друг, а отговорни хора за своите лични избори и съдба. Здравословно е да съблюдаваме винаги своите ценности и граници и да се движим като двойка, в която всеки е равноправен, вървящ към своята цялостност, подкрепящ другия при необходимост, но не изземващ функциите му.
Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!
С признателност,
Дени
Използвани източници при написването на тази статия:
2. When you’re terrified of relationships: overcoming fear of intimacy 3. How Couples Can Communicate When a Partner Shuts Down