• Дени Бояджиева

Как да присядаме с трудните емоции, а не да потъваме в тях.

"Вашите чувства не са случайни, те са пратеници. И ако искате да не потънете в тях, трябва да им позволите да говорят с вас и да ви кажат от какво наистина се нуждаете." ~ Бриана Уест

Истината е такава: много малко от нас имат истинска и неподправена връзка със себе си. Въпреки това, ние търсим някой, който да ни дефинира, който да ни обича „такива, каквито сме“ без реално да се познаваме. Преди да започнем съзнателно да променяме себе си, трябва да си припомним способността да сме свидетели на нашия вътрешен свят. Свидетели, които разбират, че не са мислите и емоциите си, които не потъват в тях, а присядат и слушат, наблюдатели, които не съдят.


Много лесно бягаме от болката. Това е един от нашите най-силни инстинкти. Инстинктите обаче са несъзнателни структури, нещо, което се случва автоматично. Като всеки автоматичен процес тук няма свободен избор, а там, където свободният избор отсъства, няма учене от опита, няма узряване, няма трансформация и осъзнаване. Да се опитаме да бъдем съзнателни и да действаме против автоматичния инстинкт и автопилотните реакции, за много от нас означава да се запознаем с едни от най-силните си съпротиви от ума и тялото. В психологията тази реакция се нарича хомеостатичен импулс – борбата ни да запазим статуквото. Този импулс е една от основните причини да срещаме такива трудности, когато решим да се променим, защото всяка промяна първоначално води до дисбаланс, докато новите части се сработят и намерят най-благоприятна позиция, а подсъзнанието иска да създаде баланс в ума и тялото на всяка цена без да чака. Когато има нарушение на равновесието, това се приема за нещо опасно и застрашаващо. Подсъзнанието обича да съществува в зона на комфорт. Оказва се, че най-безопасното място е това, на което можем да предвидим крайния резултат, защото сме били „там“ преди, независимо, че „там“ може да е била ситуация свързана с обезценяване, насилие, токсичност или хаос. Навиците, към които многократно се връщаме, се превръщат в режим на действие по подразбиране. Така реално ние не само не познаваме себе си, но и оперираме от позиция на някой, който е отдал свободната си воля и осъзнаването си в името на това да избегне несигурността.



В основата на всичко това ни причаква неспособността ни да стоим с трудните емоции. Ние ги изтласкваме веднага щом изплуват, отхвърляме ги, правим се на силни, отричаме ги, заглушаваме ги, ставаме апатични и безчувствени и се самозалъгваме, че е по-добре така - да не чувстваме нищо.

Защото под всичко това се крие един чудовищен страх: страхът от провал, отхвърляне, критика, несъвършенство. Страхът, че чувствата ни са твърде големи, ние сме прекалено много или прекалено малко и никой няма да ни обича. Страхът, че не можем да се справим с нищо, че сме провал. Страхът от самите емоции, които ни заливат, давят ни и ние не можем да се „справим“ с тях. Борим се сами със себе си. Въртим се в кръг. Това окрадва смисъла ни като хора, смисъла на живота ни и прави съществуването изключително болезнено.


Когато решим да бягаме от чувствата си, ние се отдалечаваме от себе си, от интуицията си, от истината си. Ние се отдалечаваме от нашата човечност. Даваме си срок, в който мислим, че би трябвало да можем да се справим със скръбта, болката и разочарованието и страдаме още повече, когато продължаваме да ги усещаме в нас, когато открием, че всъщност има случки отпреди двадесет години, които още са важни за нас и ни тормозят. Дали времето наистина лекува всички рани или само свикваме с тях? Дали времето не е просто анестезия, която отвлича силата и вниманието ни от реалната работа, която трябва да свършим? Нека помислим как хората, градовете, работните места около нас се променят, но сякаш ситуациите не. Урокът се повтаря, докато не се научи. Времето притъпява, но не лекува. Не истински.

Да признаем несъвършенството на нашата човещина е неудобно, несигурно и страшно. Често правим всичко възможно да бъдем безразлични, давим се в алкохол и апатия, в шопинг и апатия, в неподходящи връзки и апатия. Какво ни остава тогава? Да се научим да присъстваме със себе си, да изпълваме сегашния момент, да се научим да присядаме точно с тези чувства, от които изпитваме най-голям дискомфорт, за да можем да достигнем до истинска устойчивост, да си върнем силата и да не ни се налага никога повече да губим енергия в това да се преструваме.


Можем да започнем като назовем чувството, което ни изпълва. Може би няма да е лесно. Повечето от нас толкова категорично сме се откъснали от тялото и себе си, че не знаем какво чувстваме. В такива моменти можем да се опитаме да направим пауза, да се успокоим и да се настроим. Полезно е да изберем само една дума, за да опишем чувствата си. Ако изпитваме затруднение, тук на помощ може да дойде списък с чувства и емоции и отклика им в тялото. Сканирането на тялото може да ни помогне да идентифицираме физическите си усещания, които също са прозорец към това, което се случва вътре в нас.


Да отделим време през деня, в което можем безопасно да се свържем отново с емоциите си, ни дава шанс да намалим тяхната потентност. Не да се отказваме и да се връщаме отново към вредните си навици, а да си даваме пауза и почивка, възможност ние да изберем кога да дадем сцена на дадено чувство, а не то да се покаже в неподходящ момент. Можем да отидем на място, където се чувстваме в безопасност и да си позволим да почувстваме каквото изникне като емоция. Да си позволим да изпитаме тази емоция, без да я съдим и без да съдим себе си. Да плачем или викаме, ако така се усещаме. Да дадем глас на всичко това, което е вътре в нас и което копнее да бъде чуто на първо място от нас самите. Да бъдем свидетели на себе си. Да се прегърнем с разбиране.

Важно е да приемем, че преживяването може да е объркващо. Противно на логиката на ума, работата с вътрешния свят на емоциите не следва линеен път. Възможно е да изпитваме различни чувства наведнъж. Едно чувство може да се измести към друго. Емоциите имат техен свят и тяхна логика, която ние тепърва научаваме. Нека бъдем търпеливи към себе си и да дадем покой на ума, за да може той да отстъпи крачка назад като наш пазител и да се свържем поне за миг с вътрешния си свят.

Чувствата ни са валидни и достойни. Често отхвърляме собствената си болка, защото смятаме, че тя не е толкова голяма, колкото чуждата, което означава, че не заслужаваме да потърсим помощ или начин да се свържем с нея. Сравнението никога не е добър учител. Потискането на нашите чувства, защото смятаме, че те не са достойни, че са смешни, малки или глупави, ни задушава и държи в затвор. Ние не облекчаваме страданията на други хора, като пренебрегваме собствените. Това, което постигаме, е да намалим душата си, да затрудним пътя си към любовта, растежа, промяната и вътрешния мир.

Да изградим здравословно любопитство и интерес към вътрешния си свят, включва липсата на съдене и даване на определения. Просветлението и духовността не идват от там да делим чувствата си на „добри“ и „лоши“, да потискаме „проблемните“ и „неизвисени“ емоции. Вместо това можем да се запитаме откъде идва даденото чувство и какво означава то за нас. Свързваме ли го с определен спомен, травма, период от живота си. Кога сме го изпитали за първи път? Кога сме го изпитали най-силно? Да говорим за и с чувствата си може да звучи странно, но всяко чувство, всяка сензация е пощальон, който носи важно послание.

Така постепенно ще се научим да се доверяваме на себе си и да работим заедно с интуицията си, вместо срещу нея. Признавайки, че чувствата ни са валидни, ние можем да ги поканим вътре в нас и най-накрая да ги чуем. Малко по малко, малко по малко, бавно и с нежност да започваме да се доверяваме на сърцето си, че всъщност не е необходимо да се „справим“ с определено чувство, да го ликвидираме или да го потискаме. Разбираме, че чувството не е наш враг, то не е там, за да ни навреди, а да ни научи на нещо, да ни помогне да се променим, да извървим цялостно и достойно пътя си. Нека започнем бавно, с една дума, с 5, 10, 15 минути присядане и чувстване на дадена емоция. Можем да си дадем позволение, разрешение и пространство да бъдем хора, да изпитаме какво значи това, да признаем трудностите на човешкото състояние, за да почетем себе си заедно с чувствата, които се вихрят вътре в нас.


Само така ще почетем и душата си.


С благодарност,

Дени


Ако смятате, че тази статия може да бъде полезна на някого, моля ви, споделете я, за да достигне и да е в полза на повече хора! Безкрайни благодарности!


Използвани източници за написването на тази статия:

1.How to Actually Sit with Sadness 2.How to Sit with Painful Emotions


370 views0 comments