Връзката между автоимунните заболявания и травмата: Живот отвъд борбата.

„ - Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!", и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!“

Из „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери

„Никога не се ядосвам. Вместо това си отглеждам тумор.“

Герой на Уди Алън в един от филмите на режисьора.

„Не е лесно да си добър човек, така както хората очакват и едновременно с това да си добър към теб самия“ – казах на моята терапевтка – „някой все ти е ядосан, когато избереш себе си.“ Имам доста текстове написани на страницата ми, но и тук на сайта, за добрите деца, за послушните деца и възрастните хора, които те по-късно стават. „Лесните“ деца, зад които обаче често стои едно друго дете, онова, което не иска да тревожи родителите си, което се оправя само с всеки свой проблем и което няма пространството да се научи да бъде и слабо, да се отпуска, да мисли за себе си като за достатъчно. Деца, които усвояват перфекционизма като броня, а мълчанието и стоицизмът като език на любовта. „Не искам да бъда в тежест“ – тези думи съм чувала толкова често в кабинета и всеки път ми резонират дълбоко. Никой не се вглежда в доброто дете, не му задава въпроси, защото то изглежда наред, но отвътре отекват викове. Един нечут вик породен от огромната тежест да си възрастен преди да ти е време.

Този тип деца се научават да бъдат воини. Да неглижират себе си. Да слагат маски. Да се грижат първо за другите. Да имат огромни и непосилни очаквания към себе си. Този тип деца стават възрастни, които носят огромна необоснована вина, без да знаят откъде идва тя. Да мислят за себе си като хронично недостатъчни. Това са хората, които ще отидат на работа дори, когато са болни и няма да кажат веднага на никого, че са получили тежка диагноза, за да ги „предпазят“ от болката си. Тихи. Издържливи. Безупречни. Сериозни. Някои от тях загубили способността си да се радват на живота или въобще знанието кое ги прави щастливи. Оцеляването, обаче, не е същото като да си жив, да цъфтиш, да живееш и така на „помощ“ рано или късно идва болестта. Тази сила има цена. Тя изолира. А, когато битките, които воинът води за другите свършат, той остава сам, в тишината на защитите, които е вдигнал. Тогава може да започне друга война, защото ние следваме пътеките, които познаваме. Тази война, обаче, е по-различна. Тя не е навън с несправедливостта на света, а вътре с нас самите. Тялото започва не да говори, а да крещи. Тук мирът няма да дойде с остър меч, а с оставянето му на земята. С приемане. С нежност и истината, че сила без мекота е просто оцеляване, а животът започва едва, когато позволиш някой друг да те придържа, да си позволиш да се довериш и ти да си този, който е обгрижен. Да си позволиш да бъдеш себе си и да бъдеш достатъчен по този начин, а не себестойността да идва само през продуктивността ти и колко полезен можеш да бъдеш.

Когато воинът започне да воюва със себе си, тази битка не се води само в съзнанието и психиката. Тялото я продължава и така се „създава“ болестта. Наблюдението, че потискането на емоциите предразполага към заболявания от всякакъв вид е доказано в много научни публикации. В няколко проучвания в различни страни, психолози, интервюирали хиляди болнични пациенти, са успели да предскажат с огромна сигурност кой ще развие рак, само въз основа на степента, до която човек е потиснал чувството и изразяването на гнева си. Дългосрочни проучвания на студенти по медицина в Джонс Хопкинс и на студенти от Харвард потвърждават, че определени емоционални тенденции в младостта корелират с болести по-късно в живота, съвсем отделно от влиянията на начина на живот, като тютюнопушене, употреба на алкохол или липса на физическа активност.

Науката вече ни е дала разбиране за това как взаимодействието на емоциите и физиологията влияе върху здравето. Новата дисциплина, психоневроимунология, изучава връзките между мозъчните области, които обработват емоциите, жлезите, секретиращи хормони, нервната система и имунния отклик. Няма емоционална система, отделна от органите, произвеждащи хормони, няма нервна система, отделена от имунната защита. В нас съществува една суперсистема, чиито аспекти са емоционалните центрове, неврологичните пътища, хормоналните жлези и имунния отговор. Всички те са свързани помежду си чрез нервни влакна и също така говорят един и същ химичен език. Те не функционират и не могат да функционират изолирано един от друг.

Най-честите симптоми на автоимунните заболявания: Хронична умора, хронична болка, мозъчна мъгла, уртикария, проблеми с храносмилането, промени в теглото, подути лимфни възли, косопад.

От гледна точка на психофизиологията, хроничният стрес и продължителната травма особено при хора с история на PTSD (посттравматично стресово разстройство) или CPTSD (комплексно посттравматично стресово разстройство) се активира непрекъснато така наречената ХХН ос (хипоталамус–хипофиза–надбъбречна жлеза). Това е основната биологична система, която регулира реакциите ни на стрес. Когато сме в опасност, реална или символична (както е при генерализираната тревожност и ПА), хипоталамусът изпраща сигнал към хипофизата, която от своя страна стимулира надбъбречните жлези да отделят кортизол - хормонът, който ни помага да се мобилизираме за оцеляване. В краткосрочен план този механизъм може да ни спаси: повишава се бдителността, мобилизираме повече енергия от клетките (изтощението на митохондриите е основен фактор в автоимунните заболявания), подготвяме тялото за важна реакция, тази на активация на инстинкта „бий се или бягай“. Когато стресът стане хроничен, ХХН оста остава включена, тоест системата не се връща към хомеостаза, към равновесие. Една от основните функции на кортизола е противовъзпалителна: той потиска освобождаването на цитокини (възпалителни медиатори), за да не позволи на имунния отговор да стане прекомерен. Но когато стресът стане хроничен, когато ХХН оста е активирана дни, месеци, години, нивата на кортизол остават постоянно повишени. Кортизолът, който трябва да потиска възпалението, започва да действа обратно на това: клетките стават резистентни към него, а възпалителните процеси се усилват. Клетките, които трябва да отговарят на кортизола, намаляват чувствителността си към него. Това явление се нарича глюкокортикоидна резистентност. Така тялото се оказва в постоянна, нискоинтензивна, но разрушителна форма на война.

Тук влизат в игра и двете части на автономната нервна система, симпатиковата и парасимпатиковата. Симпатиковата е двигателят на активността. Тя ни подготвя за действие, ускорява пулса, дишането, отделянето на адреналин. Парасимпатиковата е обратният полюс. Тя носи възстановяване, покой, обновление. При хроничен стрес и травма балансът между двете се нарушава. Симпатиковата система остава активна, а парасимпатиковата не успява да се „включи“. В резултат на това, организмът съществува в режим на постоянна готовност за опасност, което води до изтощение, хормонален дисбаланс, възпаления и автоимунни реакции. Тялото не различава външния враг от вътрешния. И така, биологичният воин продължава битката на душевния до пълно изтощение. В резултат, въпреки високите нива на кортизол в кръвта противовъзпалителният му ефект изчезва. Имунните клетки (особено макрофагите и Т-лимфоцитите) започват да отделят все повече възпалителни цитокини (IL-1, IL-6 и TNF-α). Това създава състояние на хронично възпаление, което може да продължи години. Тялото буквално влиза в биохимична война със себе си не защото е „повредено“, а защото е останало твърде дълго в режим на оцеляване. То реагира така, сякаш заплахата е все още тук и на психологическо ниво миналото още съществува в настоящето, ние реагираме от позицията на минали събития на настоящи такива, проектираме минали травми тук и сега.

Това вътрешно възпаление е като тих огън. Не толкова силен, че да те „изгори“ веднага, но достатъчно постоянен, за да уврежда бавно клетките, тъканите, нервната и имунната система.С времето тази невидима битка става основа за развитието на автоимунни, ракови и хронични заболявания. Когато травмата остане неотработена, тялото се превръща в неин архив. Емоциите, които не сме могли да изразим (гняв, страх, вина, тъга) не изчезват, а се соматизират, намирайки физически израз в тъканите, хормоните, имунните реакции.Психиката и биологията не са две отделни системи. Те са една непрекъсната мрежа. Имунната система, която нормално различава своето от чуждото, губи ориентация.Така възниква автоагресивен процес. Клетките, създадени да защитават, започват да атакуват собствените тъкани. На символично ниво това е огледало на вътрешната психична реалност: дългогодишното потискане на емоции, себеобвинението и непрестанното „трябва да бъда силен“, „трябва да се справя с поредното нещо“, „трябва да мълча“, „трябва да бъда там, за....“, „не съм достатъчен и не правя достатъчно, за да съм...успешен, признат...“се превръщат във вътрешна война срещу нас самите. Това, което наричаме автоимунитет, често е биологичен израз на хроничен вътрешен конфликт. Една система, която е научена да оцелява чрез контрол, започва да унищожава онова, което не може вече да контролира. Това води до постоянно нискостепенно възпаление, което стои в основата на множество хронични и автоимунни заболявания, като лупус, ревматоиден артрит, тиреоидит на Хашимото, множествена склероза. В този смисъл автоимунното заболяване не е просто „телесна грешка“, а сигнална система, която казва: вътре има нещо, което иска да бъде чуто, обгрижено, интегрирано.

Моята лична история с автоимунните симптоми след прекарана хронична, скрита инфекция с Епщайн - Бар вирус (EBV), започна след годината на много промени, в която трябваше да стискам зъби, да оцелявам, да подкрепям хората около мен, които минаваха през техните предизвикателства. Тази година остави своя тежък отпечатък. Близък мой човек диагностициран с рак преминаваше през неговата среща с тленността, а когато ракът се оказа наследствен (чрез проведено генетично изследване по препоръка на онколога), аз също на свой ред преминах през моята лична среща с нея. Притисната за време, си зададох въпроса какво оставям след себе си. Вместо да се срещна челно със страха ми от смъртта реших да се фокусирам върху работата – нещото, което можех да контролирам. Станах абсолютен работохолик. Работех до десет часа вечерта с клиенти, пишех статии, правих обучителни видеа, публикувах полезна информация в мрежите, често разказвах своята лична история като начин да създам свое пространство на подкрепа онлайн, където никой не е сам с болката и травмата си. Опитвах се да стана този възрастен и този специалист, от който имах нужда като дете, тинейджър и като двадесет годишна жена в поредните насилствени отношения. Дълбоко в мен обаче съществуваше едно силно чувство за недостатъчност и един огромен страх, че семейството ми няма да дочака да ме види успяла, реализирана и близките ми няма никога да се убедят, че мога, че ставам и да се успокоят, че най-накрая съм намерила моето място в света. Истината е, че имах нуждата да бъда призната, да бъда валидирана за нещата, през които бях преминала скришом и сама, но най-вече имах нуждата хората да се нуждаят от мен и да ме изберат съзнателно (мен, а не някой друг), за да си докажа, че съм значима, че животът ми има смисъл и че най-накрая като по чудо съм успяла да превърна огромната тъмнина, която с години заплашваше да ме задуши и умори, в светлина. Колкото и заета да бях, винаги приемах още един човек, още един клиент за консултиране, още един случай. Докато правех това, в живота ми оставаше все по-малко място за мен. Не можех, не, не исках от срам и страх, да разкажа на никого колко трудно ми беше да се реализирам в конкурентна среда без никаква помощ и никакъв капитал и с болни амбиции за успех в единствената сфера, в която цял живот, независимо какво съм работила, съм мечтала да успея. Стисках зъби и мълчах, защото през това в крайна сметка минават всички, които искат да сътворят нещо свое. Рядко в този живот нещо се дава даром, без да си се преборил за него или поне това беше моето дълбоко вярване. Истината е, че колкото и подкрепящи да са хората около нас, можем да почувстваме и съмнението им, проекциите на техните собствени лични съмнения върху нас самите. Страшно е за много хора да тръгнат сами в неизвестното и когато някой го направи, откъсне се от сигурния бряг на работата за някого и стабилната месечна заплата, може да бъде неразбираемо за тях.

Но истината, моята лична, не е само тази. От малка в моето семейство нямаше място за посредствени, нормални или обикновени неща. Аз бях научена, че трябва да имам необикновен живот, да бъда най-добрата в това, което правя. Идеята за „достатъчно добър специалист“ дори не беше хрумвала на родителите ми. Ако другите имат отличен, аз трябва да имам шест плюс. Болната амбиция те кара да спреш да обръщаш внимание на хубавите неща, които имаш в живота си, да гледаш само напред към това, което нямаш и така никога не се научаваш да си даваш паузи и да си благодарен. Имам предвид истински благодарен, дълбоко благодарен. Докато не загубиш всичко и старите методи вече не работят.

Внезапно загубих наистина много неща. Способността да ходя. Способността да ям. Способността да мисля ясно. Способността да пиша (нещо, от което много ме болеше). Способността да събирам мислите си или да чета книга. Способността да нося каквото си поискам заради екземата и уртикарията (MCAS, синдром, който не знаех тогава, че имам). Загубих всички неща, които носят на човек радост в живота, големи и малки. Бях толкова фокусирана върху това да бъда нужна, полезна, да бъда конкурентоспособна завършвайки хиляди неща едновременно, да успея в практиката си, да бъда известен и популярен терапевт, да бъдат доволни хората и си мислех, че това е правилното нещо, което трябва да направя за другите, за мен и семейството ми. В известен смисъл се взирах в бездната твърде дълго, използвах я, за да пиша, да споделям и помагам без обаче да има нещо, с което да я балансирам. А колкото повече се взираш в бездната, толкова и тя започва да се взира в теб.

Ежедневни предизвикателства на живота с автоимунно заболяване: борба с умората, изолацията, хранителните проблеми, тревожността, необходимостта от адекватна подкрепа и справяне със страничните ефекти от лекарствата.

Както казва д-р Габор Мате в книгата “Когато тялото каже Не”: „Болестта не е наше поражение, а нашият несъзнателен опит да изразим онова, което не е могло да бъде изразено по друг начин.“ Мате говори за биологичната (сляпа) лоялност, тази дълбока, несъзнавана тенденция на организма и психиката да защитават семейната система или средата, в която сме израснали, за да сме способни да оцелеем в нея, дори за сметка на собственото си здраве. Когато детето научи, че любовта и сигурността зависят от това да бъде „доброто“, „послушното“, „безпроблемното“, „отличното“ то започва да регулира собствените си емоции не според автентичността, а според това, кое е прието и поощрено от родителите му. И онова, което не може да бъде изказано, започва да намира път навън, соматично, през тялото. Според доктор Мате неизразяването на гнева води до хронично отделяне на хормони на стреса, като кортизол, които потискат имунната система. Защитните сили на тялото са обезоръжени срещу инфекции отвън или злокачествени промени отвътре. Когато гневът се обърне срещу себе си, както се случва при хора, които не могат да го изразят по здравословен начин, хормоналният дисбаланс може да подтикне имунната система да се разбунтува срещу тялото. Могат да последват възпалителни автоимунни заболявания на ставите, кръвоносните съдове и вътрешните органи и дори състояния като диабет и Алцхаймер. Рядко се среща човек с някоя от тези диагнози, твърди той, чиито модели на емоционално справяне през целия му живот да не са белязани от трудности с гнева. Той подчертава, че между емоциите, особено тези, които са били отхвърлени, неадресирани или потиснати и физическите болести има пряка връзка и болестта е начин за тялото да каже „не“, когато чувствата не са били изразени и са били премълчавани. Основното убеждение, че трябва да бъдеш достатъчно силен, характерно за много хора, които развиват хронични заболявания, е защитен механизъм. Детето, което усеща, че родителите му не могат да го подкрепят емоционално рано научава, че никой няма да дойде да го спаси. Така то, за да оцелее, развива дълбокото вярване „Не ми трябва никой, мога и сам.“ Ранната травма, включително липсата на емоционална подкрепа, ясни граници, сигурен стил на привързаност, страх от отхвърляне, са тясно свързани с по-висок риск от хронични заболявания. Основните стресови фактори в живота на повечето хора днес са емоционални. Вече не усещаме какво се случва в телата ни и не можем да действаме адекватно за нашата уникална система. Стресът, неразрешените травми, потиснатите емоции разяждат организма ни.

Тази идея намира потвърждение и в трудовете на Бесел ван дер Колк в книгата “Тялото помни”, който показва как травмата се “блокира“ в нервната и мускулната системи. Стивън Порджъс, чрез своята поливагална теория, обяснява как автономната нервна система (и особено блуждаещият нерв) регулира усещането ни за безопасност и как травмата блокира достъпа до парасимпатиковия режим на възстановяване. Кандис Перт доказва още през 90-те години, че емоциите са биохимични сигнали, „молекули на чувствата“, които свързват психиката и физиологията на клетъчно ниво. А Брус Липтън подчертава епигенетичния аспект, че нашата вътрешна среда (стрес, възприятия, емоции) може да „включва“ или „изключва“ генетични програми, свързани с болест и здраве.

Преди думите, преди съзнателната памет, нашето тяло вече се учи на това кое е безопасно и кое не. Стресът, на който е подложен плодът в утробата или детето в първите години от живота, формира невронната му карта за света. Хормоните и емоциите на майката стават неговата първа атмосфера, първият урок за това дали светът е безопасен или враждебен. И тук е важно да подчертая, че това не е обвинение към родителите. Никоя майка не „предава“ тревогата си нарочно, нито пък някой родител избира да живее в постоянен стрес. Всяко поколение носи своите травми, своята реалност, своя път и начин на оцеляване. Повечето родители правят най-доброто, което могат с ресурсите, които имат. Тялото на детето се синхронизира по нервната система на родителя, не защото той се е провалил, а защото така работи природата: чрез резонанс, чрез взаимно регулиране. Това осъзнаване не е повод за вина, а за състрадание и разбиране, към себе си, към родителите ни и към всички преди нас, които не са имали възможността да бъдат и да живеят в безопасност.

Изследванията върху влиянието на травматичните преживявания в детството показват, че колкото повече такива опитности имаме, толкова по-висок е рискът от автоимунни, сърдечни, ракови и възпалителни заболявания в зряла възраст. Това не е просто психологическа зависимост, а биологичен факт: хроничната несигурност в детството препрограмира ХХН оста и задава „базова настройка“ на нервната система в посока свръхактивност. Теорията на привързаността на Джон Боулби и Мери Ейнсуърт описва именно това: когато връзката с родителя е непредвидима, болезнена или родителят е емоционално недостъпен, детето се адаптира като развива тревожен, отбягващ или дезорганизиран стил на привързаност. То остава постоянно „нащрек“, защото безопасността никога не е гарантирана. Така се оформя първият неврофизиологичен модел на света. Свят, в който спокойствието е непознато, а напрежението, хаосът и болката се бъркат с любов, нормализират се и стават шаблон за по-късните връзки в живота.Така детето, което е научено не само да бъде „добро“, а и да бъде сляпо лоялно към рода, да мълчи и прикрива какво му се случва и да понася болките си само, често е дете, което не смее да бъде себе си. То потиска гнева, тъгата, страха и безпомощността и така нервната му система никога не се връща в обратно в покой. Тази постоянна „готовност за заплаха“ става начин на съществуване, начин на живот. Когато порасне, това дете не знае как да живее качествено, а знае само как да оцелява, да слага маска, за да не личи колко го боли и колко изоставено се чувства. Оцеляването има огромна цена, то ни „предпазва“ дори и от хубавото в живота. Едно такова дете знае единствено как да бъде воин и когато вече няма с какво да се бори (макар винаги да си намира по нещо, за което да воюва) то започва война в себе си.

Айсбергът на хроничните заболявания подчертава контраста между видимите аспекти като нормалните ежедневни дейноси и скритите борби като постоянна болка, емоционално изтощение и социална изолация, илюстрирайки невидимата дълбочина на живота с хронични заболявания.

Оказва се така, че дори когато вече сме в безопасност, да не кажа, че точно когато вече сме в безопасност, намерили сме добър, психологически и физически сигурен партньор, имаме спокоен дом, сигурна работа, ходили сме на терапия, погрижили сме се за себе си, свършили сме доста от вътрешната работа, за която толкова се говори, в този момент...ние се разболяваме от нещо хронично или автоимунно. Звучи като жесток парадокс – точно, когато имаме вече силите и пространството да живеем ние се сгромолясваме. Това е един друг пласт, за който може би не се говори толкова открито, но за мен е парченце от огромния пъзел на хроничните заболявания. Болестта идва тогава, когато вече има безопасно пространство да се появи, да се види, да се адресира. Когато системата дълго време е живяла в режим на оцеляване, тялото не може да си позволи да „падне“. Адреналинът, кортизолът ни държат в мобилизация, държат всичко стегнато, под контрол, няма място за разпад, защото разпадът би бил равносилен на смърт. Едва когато настъпи относителна безопасност, нервната система получава сигнал, че вече може да се отпусне. И именно тогава, в това отпускане, потиснатите процеси започват да изплуват на повърхността.

Болестта не е предателство на тялото, а акт на дълго отложено изцеление: израз на всичко, което не е могло да бъде почувствано или преработено, докато животът ни е бил в режим на оцеляване. Парадоксално, симптомът се явява не като знак за разпад, а като знак, че тялото вече е достатъчно сигурно, за да започне да лекува онова, което е било „замразено“ и изчакващо, изтласкано и потиснато. В този смисъл „сгромолясването“ е своеобразно освобождаване, в което болестта става вход, тласък и причина за интеграция, а не поредния „провал“. Съвременните изследвания в невробиологията и психоневроимунологията показват, че след продължителни периоди на хроничен стрес, активността на симпатиковата нервна система („бой или бягство“) може да бъде толкова продължителна, че когато най-сетне настъпи безопасност, тялото преминава в компенсаторна фаза. Това често се описва като „rebound effect“ (реакция на рикоширане), когато организмът, освободен от нуждата да поддържа постоянна мобилизация, „отпуска“ натрупаните възпалителни, хормонални и имунни реакции и те отскачат върху нас вече с пълна невъзможност да бъдат игнорирани. Според поливагалната теория на Стивън Порджъс, именно в момента, в който системата премине от защитна мобилизация към състояние на „социална ангажираност“ (сигурна привързаност и обща безопасност), могат да се активират латентни процеси. Тялото буквално започва да „чувства отново“, да чувства, обаче, всичко, включително изтласканите неща. Понякога това „чувстване“ се проявява не като покой, а като соматични симптоми, защото тялото най-сетне има ресурс да изкара на повърхността онова, което е било замразено или потиснато. Психоневроимунологичните изследвания (Dhabhar, 2018; Sternberg, 2001; McEwen, 2007) също потвърждават, че хроничният стрес може да пренастрои имунната система, а когато този стрес намалее, възпалителните процеси могат временно да се усилят, като част от регулаторния преход към хомеостаза.

В основата на много автоимунни заболявания също така стои не просто физиологичен дисбаланс, а архетипна история. Историята на воина Пазител/Спасител, който не знае как да живее без борба. Той е оцелял, защото е бил винаги нащрек, но не само, смисълът на живота му и начина, по който съзнателно или не е лекувал травмите си и болката си е да предпази други хора от същото. Идентичността му е изкована в полето на борбата: срещу болката, срещу несигурността, срещу страха, срещу несправедливостта. Воинът с емпатия без граници, който бяга да погасява чужди пожари. Но какво се случва, когато битката приключи? Когато вече няма външен враг, а нервната система не знае как да бъде в покой? Когато през терапия разберем, че хората около нас имат лична отговорност да се спасят сами? Дали си отдъхваме и решаваме да си починем, някой друг да поеме щафетата оттук - нататък или автоматичните ни травма - реакции отново ни завладяват? Напрежението, което някога е било нужно за оцеляване, търси ново проявление. Войната не изчезва, а просто сменя терена. Врагът вече не е навън, а вътре. Тялото, верният съюзник на психиката, поема ролята на новия противник, за да запази усещането за контрол, за познатост, за движение, което бъркаме с живот. Само защото разбираме една травма интелектуално и знаем откъде идва, не означава, че я лекуваме на дълбоко ниво, защото често, когато подрежем корените й от ума, забравяме колко дълбоки корени е пуснала тя в тялото. Това е причината класическата терапия през говорене да не работи изцяло за лечение на травмата, но пък в съчетание със соматични модалности да се случват чудеса.

Автоимунните заболявания могат да се разглеждат като несъзнателен опит на системата да запази познатата динамика, да има напрежение, битка, цел, защото покоят е непознат, а непознатото е страшно. Парадоксално, но тялото продължава войната, за да не допусне усещането за празнота. Ала само в едно празно пространство, може да се появи нещо ново и по-здраво. Там, където някога е имало борба за живот, сега се води борба вътре в живата ни плът. Клетките, които някога са ни защитавали, се обръщат срещу собствената ни тъкан. И така започва най-дълбокият урок на Воина - пазител: истинската сила не е в контрола през волята и ума или защитата, а в това да отстъпи, да се довери, да си позволи да бъде в мир и да повярва в нещо по-голямо от него. За мен няма пълно лечение без да включим и духовния фактор, както и да изглежда той за всеки. Връзката с Голямото, Бога, Източника е важна за този етап от вътрешния път и трансформация.

В психиката на травмирания човек архетипът на воина често е централен. Той е този, който се е борил, за да съществува, за да оцелее. Войната е дала структура и смисъл на хаоса, но да съществуваме през архетипа на Воина има цена, затова е много важно битката да не стане наша идентичност, да не виждаме нашият смисъл и себестойност през това колко още болка сме способни да поемем без да се пречупим. Ако вървим по този път, колкото и странно да изглежда, липсата на конфликт, празнината, покоят може да се усещат като заплаха, като застой, като намаляване на себестойността, полезността и значимостта ни през това колко можем да издържим и направим за другите и за света. Така, психиката продължава да търси врагове, дори с цената на това да ги създаде вътре в нас. В този смисъл автоимунното заболяване може да бъде разгледано като вид вътрешна митология: опит на душата да намери най-накрая покой, като преживее последната възможна война, тази срещу себе си.

В юнгиански контекст, този процес е зов за трансформация на архетипа от Воин към Свидетел, Мъдрец, Създател. Този, който запалва светлина, за да озари пътя за другите, но не влиза в битка вместо тях. Учи ги как да защитават себе си, без да е първа линия на фронта. Променя себе си и изоставя илюзията, че може да промени другите или света. И в крайна сметка променяйки себе си повлиява другите и света, не като им отваря насилствено очите, а чрез личен пример. Когато контролът отстъпи място на доверието, воинът може да свали бронята и да остави меча. Да открие, че оръжието, което е държал в ръце цял живот е било винаги инструмент на любовта. Средство, изкривено обаче от страха, гнева и болката на травмата. Изцелението идва, когато тази сила бъде интегрирана, не потисната, когато същата енергия, която е воювала, започне да сътворява и стане съзидателна, а не разрушителна.

Илюстрация: Şehnaz Rizeli

Отказът от войната не значи, обаче, отказ от действие или позиция. Има разлика между осъзнат избор и духовен байпас. Когато осъзнае, че вечната битка е изтощила не само врага, но и самия него, воинът започва да търси друг начин да служи на живота. Дали да влезе в битка или не се превръща в осъзнат избор, а не в автоматичен рефлекс. Тогава архетипът на воина постепенно се разгръща в този на Свидетеля/Създателя/Мъдреца. Този, който вижда, разбира и държи тъмнината, без да бъде погълнат от нея и така съхранявайки собствената си светлина остава способен да озарява пътя около себе си и да запалва искрата и в другите около него, така че те сами да могат да вървят напред. Мъдреца/Създателя, който вече не воюва, за да побеждава, а за да пази смисъла, за да създава ред и красота там, където някога е имало хаос. Това не е духовен байпас, нито оттегляне от света. Това е нова форма на бъдене в този свят, нов начин на живот, в който човек избира битките си съзнателно и не влиза във всяка битка! Той може отново да вдигне меча, когато види несправедливост, но вече не живее постоянно с него в ръка. Носи оръжието си със смирение и разбиране за тънкия баланс в света, не с ярост и желание за мъст и наказание. Знае, че силата му не е в постоянната борба и издържливостта на всички атаки, а в способността да не бъде въвлечен във всяка буря и да си пази силите за най-значимото.

В този процес контролът отстъпва място на доверието, но това не значи да станем наивни или да си затворим очите за страданието в света. Доверието е активен, заземен, зрял акт. Изборът да вярваш в смисъла, дори когато светът е несъвършен. Изцелението не идва от отказа да помагаме или да сме полезни, а от интеграцията на мотивите ни за това желание и балансирането им. Така, същата енергия, която някога е воювала, започва да сътворява. Тя се превръща от бойно поле в убежище и светилище. Място, където душата отмаря от болките в света, място на споделеност, където можем с нови сили да продължим напред. Така воинът става Мърдец – лечител или Свидетел. Не защото спира да се бори, а защото е научил, че истинската победа е вътрешният мир.

И тук настъпва физиологичният отзвук на тази метаморфоза. Енергията, която преди е поддържала хронична мобилизация на симпатиковата нервна система, започва да се пренасочва към възстановяване, регенерация и творчество. Автономната нервна система се пренастройва, но този път не чрез насилие над себе си, а чрез позволение просто да бъдем и това да е достатъчно. Това е моментът, в който психиката и тялото започват да говорят на един и същи език: не езика на борбата, а на довереното (лечебно) присъствие. Тази трансформация често се подпомага от практики, които въвеждат тялото обратно в усещане за безопасност. Това може да включва соматични техники за заземяване през тялото и сетивата - допира на краката със земята, опората на земята под гърба, дишането като „мост“ между съзнание и тяло. Диафрагменото (дълбоко) дишане активира блуждаещия нерв и подпомага парасимпатиковия отговор, намалява нивата на кортизол и регулира пулса. Треморните практики (като TRE – Tension & Trauma Release Exercises) позволяват на натрупаното мускулно напрежение да се освободи по естествен път, без когнитивен натиск. Микродвиженията и бавното осъзнато разтягане (Соматично преживяване или нежна йога с осъзнаване на всяко движение) учат нервната система на нови модели на присъствие, не чрез контрол, а чрез любопитство и мекота.

Допълнително връзката с природата, в която няма насилие и всичко се случва в правилния за него момент лекува изключително много и показва един различен (всъщност нормален) начин на съществуване. Съзнателно дадените паузи за дишане и усещане на тялото през деня действат като сигнали към нервната система: „Сега е безопасно“, „Можеш да се отпуснеш“, „Тук е убежище“. С времето новите невронни мрежи и начин на съществуване, този на покоя, стават по-здрави, утъпкани и утвърдени от старата пътека, тази на битката и борбата. Бавните, осъзнати движения позволяват на тялото да освободи натрупаната енергия, складирана в тялото по време на травма, отговора на „замръзване“, когато сме се смалявали и сме се чувствали безсилни. Практиките на заземяване подпомагат парасимпатиковия отговор и активират така наречения „ventral - vagal“ път, за който говори Стивън Порджъс в книгата „Нашият поливагусен свят: как ни променят безопасността и травмата“. Нежните дихателни упражнения (като бавното издишване 1:2 спрямо вдишването или дълбокото издишване с вик на облекчение „Охххххххх“) подпомагат баланса между симпатиковата и парасимпатиковата система. Контактът с природата, творческите занимания, танците, пеенето, присъствието в едно пространство с хора, безопасни за нервната ни система, също действат като биологични сигнали за безопасност, които обучават нервната система, че борбата е приключила. Изцелението не идва от покоряване на нови и нови върхове, а от съгласуването между приливите и отливите на тялото, а и на живота: когато вътрешният воин се научи не просто да оставя оръжието, а да усеща здраво земята под краката си, дори когато тя се тресе. През доверието в себе си и Нещото над него самия, през обикновеността и достатъчността, а не през специалността и вечната нужда за доказване, изпъкване и уникалност.

Пътят на възстановяване никога не е линеен. Той започва със забравяне на страшно много ненужни и неработещи, скъпоструващи ни вече защитни механизми и учене на нови неща, като това как да бъдем в покой, което често е най-трудният урок за нервната система, привикнала към постоянна бдителност. Покой не означава пасивност, а възстановено доверие: светът не е непрестанно бойно поле и не е нужно да сме винаги „в готовност“. За това помагат изключително практики като съзерцание, йога, съзнателно, бавно, ритмично дишане и нежно движение на тялото, които целят не да „поправят“ човека и да го фокусират все върху неговата „счупеност“ (нова илюзия и капан), а му помагат да си спомни какво е да бъде в себе си, да дойде „на себе си“.

Да се учим на мекота не означава да се откажем от границите си, а да ги направим живи и въплътени, да знаем кога да се отворим и кога да се защитим без да се „втвърдяваме“ и да слагаме грамадни катинари на сърцето си. Да се научим на приемане не е подчинение и примирение, а акт на зряла, заземена, мъдра сила. Изцелението няма крайна спирка. То е нов начин на присъствие, по-тихо, по-бавно, но и по-дълбоко. Тялото, което някога е било бойно поле, става дом.  Може би автоимунните заболявания не са наш враг, макар отлично да знам как понякога боли толкова, че не можем да го приемем, но все пак (може би) те са езикът, на който тялото ни се опитва да ни върне към цялостта. Симптомите не са наказание, а зов за интеграция, едно послание, че нещо дълбоко в нас иска да бъде чуто, видяно, признато. Тялото не „предава“ душата, която много е изстрадала. То просто продължава войната, на която психиката е свикнала. Когато започнем да се вслушваме, но за да отворим пространство за споделяне, а не контрол, да си задаваме въпроси защо нещо се случва, но не с цел да се обвиняваме, войната се превръща в диалог. Нервната система, която е живяла години в мобилизация, бавно се учи на доверие. А доверието е биология на покоя, възстановяване на ритъма, в който животът може отново да тече и да се влива в цялото, без да прелива и разрушава или пък да пресъхва.

Това е същият урок, който „доброто дете“ никога не е имало възможност да научи, защото не е имало кой да му покаже тази пътека. Силата не е в това да не тревожиш никого или пък да разчиташ само на себе си и да те е страх да поставиш граница или да помолиш за помощ, а да си позволиш да бъдеш жив, реален човек в пълния смисъл на думата, да се появяваш в живота си и за другите така, както си, с лимитите, хубавите и лошите си страни, като човек в процес, а не мъдрецът от планината. Силният също има нужда от мекота, защото само в мекотата силата се превръща в съзидание, а не в броня.

Може би изцелението започва именно там, където вече не трябва да сме добри и перфектни,а просто истински.

Оставям ви с един любим цитат от Джон Стайнбек: „И сега, когато не си длъжна да бъдеш съвършена, можеш да бъдеш добра. Нали?“

Надявам се статията да ви е харесала и да ви е била полезна!

Поздрави,

Дени

Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!

Използвани източници при написването на тази статия:

• "Когато тялото казва НЕ: Цената на скрития стрес" от Габор Мате.

• "Митът за нормалното" от Габор Мате.

• "Тялото помни: мозъкът, умът и тялото в лечението на травмата" от Бесел ван дер Колк.

• "Нашият поливагусен свят: Как ни променят безопасността и травмата" от Стивън Порджъс.

• The Autoimmune Cure: Healing the Trauma and Other Triggers That Have Turned Your Body Against You (Sara Szal Gottfried) — свързва травма и автоимунни заболявания.

• The Biology of Trauma: How the Body Holds Fear, Pain, and Overwhelm, and How to Heal It (Aimie Apigian) — разглежда как травмата се „задържа“ в тялото на клетъчно ниво.

• The Autoimmune Epidemic: Bodies Gone Haywire in a World Out of Balance (Donna Jackson Nakazawa) — по-широк преглед на автоимунните заболявания и техните причини.

• Статия: „Adverse childhood experiences, mental distress, and autoimmune disease in adult women"

• Статия: "Childhood adversity as a risk factor for autoimmune disease: systematic review & meta-analysis."

• Статия: "The vagus nerve and the inflammatory reflex — linking immunity and metabolism."

• Статия: "The link between traumatic stress and autoimmune rheumatic diseases: scoping review."

• Статия: „Cumulative childhood stress and autoimmune diseases in adults“

• Видео: Gábor Maté — „When the Body Says No: Mind/Body Unity and the Stress–Disease Connection“