Ясните очи на детето бързо се замъгляват от идеи, предразсъдъци и абстрактни понятия. Естественото, свободно същество се покрива с тежката броня на егото. И чак след години инстинктивно схващаме, че ни е било отнето някакво жизненоважно усещане за тайнство. Слънцето проблясва в клоните на боровете и в един миг на красота и непозната болка нещо пронизва сърцето ни, сякаш сме си спомнили рая. От този ден нататък ние ставаме търсачи.
Петер Матисен
Изглежда понякога пътеката, която сме избрали свършва неочаквано, рязко в задънена улица. Крилата ни са счупени, сърцата ни разкъсани, душата ни гори. Всичко което сме познавали, всичко, което сме били, лежи в краката ни. А сега накъде?
Ясно е, че има моменти в живота, които ни белязват толкова дълбоко, че ние се раздираме от два избора – да умрем напълно или да се преродим в нещо ново. Това е прекрачване на прага, ние изоставяме дома си, в който сме вярвали, че ще живеем вечно. Нашето търсене се отправя към нови понякога непоискани хоризонти.
По който и път да решим да поемем, бавно започваме да се трансформираме в нещо друго, нещо, което вече не е „нас“ в смисъла на “личен аз“, който сме мислили, че притежаваме. Това е наистина смърт и трансформация, посвещение на душата. С всяка стъпка ние губим нещо старо, за да намерим нещо ново подобно на какавида в пашкул. Може би само във време на огромно страдание, ние разбираме напълно, без съмнение, не само кои сме, но и на какво е способна душата ни, колко безкрайна е любовта ни, толкова, че е способна да поеме целия свят.
Това е болезнен процес между смъртта и живота, който ултимативно и неизбежно води до трансформация. Енергията никога не се губи. Точно както пеперудата не може да се върне обратно в пашкуленото си аз, така и човекът с отворено сърце и съзнание не може да ги затвори. Изведнъж ние се намираме по средата на екзистенциална криза, изместване на съзнанието, смърт и прераждане, тъмната нощ на душата.
Само в тези моменти ние се свързваме отново с това, което съществува вътре, душата ни, интуицията ни, нашите водачи в този нов свят, този нов начин на съществуване. Грешките се превръщат в уроци, провалите ни стават стълби към нещо мистично и истинско. Тук ние се учим да надвием страха, да го приемем, защото куражът не би могъл да съществува без приемане. Ние сливаме нашия героичен аз с нашата сянка и ставаме цялостни, завършени. Когато няма знак за надежда около нас, ние го намираме В нас. Проправяме път през трънака, построяваме мост през голямата бездна, спираме да търсим отговори. Ние ставаме въпрос, а животът ни - отговор. Колко ужасяващо е да притежаваме тази огромна отговорност за собствения си живот, да бъдем единствените, които могат да напишат нашата история. Няма кой да виним, няма кой да посочим с пръст. Душата ни се шири в безкрайността, тя я обвива, тя съдържа в себе си всички звезди и планети и светове. Ние изхлузваме старата си кожа, точно като пашкул и излизаме на повърхността уплашени и раними, но с обещанието да сме по-силни отпреди.
Когато шокът премине, тъгата и скръбта взимат превес. Животът около нас изглежда продължава. На фона на цялото ни страдание, това че животът продължава, може да бъде най-големият шок. Там някъде в тази всеобхващаща тъма има искра, слабо и далечно туптене, като пърхането на пеперудени криле. Всичко, което сме били не съществува, то е отдало енергията си, за да създаде нов живот. Ние разбираме, че всяко нещо в своята природа ще бъде безсмислено, освен ако ние съзнателно не намерим някакво значение, някакво чувство на откровение в тази вселена. Очите ни са широко отворени с новa и суровa признателност към света. Нашето съзнание се е разширило отвъд всичко възможно. Благодарни ли сме? Пирова победа ли е това или спасение?
Нашият пашкул стои отворен и празен зад гърба ни. Ние сме единственото живо нещо оцеляло след това абсолютно, категорично опустошение. Небето е пълно с нови звезди, които не сме виждали досега. Нова пътека се очертава пред нас, дълга и възхитителна и мистична. Ние затваряме очи, отваряме душа, разперваме криле и политаме.