Много често се случва, когато попадаме в дупка, когато имаме емоционален глад, когато се чувстваме неуспешни или усещаме някакъв дефицит в живота си, да потърсим вдъхновение от някого.
Времето минава и понякога този човек става наш идеал, ние го въздигаме на пиедестал, забравяйки, че това е просто човек с всичките му добри и лоши черти.
Сигурна съм, че всички сме имали такива моменти и такива кумири и идеали. Сигурна съм също, че помним момента, в който те ни разочароват. А това се случва неизбежно и винаги, когато изберем да се самозалъжем и да проектираме всичките си надежди, мечти и очаквания върху една личност, без реално да виждаме тази личност в цялостност със Сянката, с егото и или неуморното и желание за показност и глад за внимание например. Така ние натоварваме нашия вдъхновител с целия си багаж, което не е съвсем честно спрямо него и започваме да се бунтуваме срещу реалността, която не пасва на нашите изкривени представи.
Да се вдъхновяваме от някого, от нещата, които прави и публикува не е лошо, но когато стане навик или нужда (пристрастяване дори) трябва да разберем, че го използваме за патерица. Идеята на патерицата обаче е в един момент да бъде пусната, да научим това, което трябва от нея, след което да проходим сами, да повярваме в себе си, да проправим собствен път, сами да станем и да превърнем живота си във вдъхновението, от което имаме нужда.
Така започваме да се сравняваме сами със себе си и съзидателно да преустройваме живота си, което е в пъти по-смиряващо, реалистично, здравословно и полезно от това да се сравняваме или да мечтаем за живота на някой друг.