Ние и алгоритъмът: Как да запазим човешкото в ерата на нечовешкото?

Признавам, че през 2017, когато започнах да пиша тук и в социалните мрежи го правех с огромно желание, обич, вдъхновение. Сега изпитвам притеснение. Тялото ми се свива. Усещам онлайн пространството по различен начин.

Да присъстваш в социалните мрежи или като цяло онлайн винаги е било сложно, но сега сякаш още повече. Понякога се улавям, че ужасно много ми липсва усещането за уважение. За уважителен диалог, дори при разлика в мненията.

Искам истина. И дълбочина. И започнах да губя себе си. Живият живот, в който се случват много неща ме заземява и осмисля. Не съм сигурна дали това, което творя и пиша добавя стойност или потъва в шума. А влагам много от себе си в него.

Виждам неща, които ме афектират дълбоко и емоционално, на моменти възмущават, на моменти озадачават и разклащат. Много е. Дори, за някой в тази професия.

Всичко това усещам като шум. Уморена съм от шума. Разочарована съм, че секцията с коментари под всеки пост, който виждам, се превръща в бойно поле, в конкуренция, в кой по-силно може да уязви "противника". Започнах да усещам и колко селективно е всичко. Колко внимателно всеки подбира какво показва, дори когато говори за автентичност. Никой, всъщност, не е над социалната желателност и това е...човешко.

Уморена съм от шума. Затова спрях да го произвеждам. Спрях да участвам. Исках да видя дали все още има смисъл да се появявам и как да го направя, така че да не бъде измито набързо от алгоритъмът, превърнат в бог, защото не следва догмата му. Или масовия стандарт за това, което е интересно и се чете.

Тихият живот и бавното живеене не носят трафик. Нямат необходимото влияние, което е подчинено все повече на бързината и интензитета, които често се бъркат с изцеление, докато се пропагандира регулация на нервната система. Разбрах, че интеграцията се случва в тишина. В бавното темпо. След всичко през което преминах, загубих и успях с огромни усилия да запазя от разруха, се усещам по различен начин. Чувствам се така, сякаш оплаквам версия на себе си, която е починала.

Искам да пиша повече. Обичам да пиша. Писането ме спасява. Искам да създавам книги, които помагат на хората да разберат и да живеят с емоциите си. Пиша книга от доста време, започнала съм и втора. И все пак... има и друга страна. Направих истински връзки онлайн. Истински приятелства. Обичам да знам, че това, което пиша и споделям помага на хората. Клиентите ми ме намират през сайта и мрежите. Това онлайн пространство ми е ценно и важно по много линии. Хора, които ми казват, че работата ми им е помогнала да оцелеят в нещо наистина трудно. Не приемам това доверие леко. Ето защо продължих.

Вярвам, че има някои от вас, които се чувстват по подобен начин като мен и са се борили с процеса толкова, колкото и аз. Надявам се да разберете, че не сте сами. Всъщност мисля, че сте част от едно важно и необходимо пренастройване.

Оттук нататък аз знам какво избирам. Отчасти по принуда, с цел да се съобразявам вече със здравето си, ако искам да съм добре и по-дългосрочно с важните за мен хора, отчасти, защото вече разбирам дълбоката нужда от промяна в изцяло друга посока.

Не виждам смисъл да се състезавам. Не виждам смисъл и в това да бързам да "смеля" преживяното от мен, за да го предам нататък. Няма да опростявам неща, които по природа не са прости. Ще пиша бавно. Надявам се истински. Ще гледам нюансите, дори когато това не се побира в алгоритъма. И ако това означава по-малко шум от моя страна или се изгубя някъде в него, добре. Ако означава по-малко хора, които ме избират, също. Защото тези, които останат, няма да търсят просто съдържание. Ще търсят смисъл. Дълбочина.

Алгоритъмът, изкуственият интелект и като цяло обществото ни може би винаги ще бъдат настроени към бързото, интензивното, вълнуващото. Към шум. Аз избирам човешкото.

С вярата, че човещината ще стане отново важна ценност за всички ни. Нека въпреки всичко, което ни натиска отвсякъде да се втвърдим, не я губим.

Може би сега повече отвсякога, съзнателно да се опитаме я изберем.

Поздрави,

Дени

Sent