Времето ни на тази земя е може би най-ценната ни валута. Когато разберем, че плащаме всичко с времето си нещата придобиват съвсем друг смисъл.
Работата, която работим, хората, с които се виждаме, местата, на които ходим всичко това е сумирано време от живота ни, което ако няма смисъл, ако не ни носи радост и свързване, ние губим, губим безвъзвратно. Всяка драгоценна минута, в която сме избрали да сме далеч от близките си, от призванието си, от хобито си, от себе си, всеки важен миг, който пропиляваме в безсмислени спорове, сърдения, тревоги, "ами ако", цупене и яд...
Много често разбираме това, когато имаме среща със смъртта, когато нямаме вече време... Като човек бил на една ръка разстояние от мой личен катаклизъм преди години, мога с ръка на сърце и без никакво съжаление да кажа, че приоритизирам времето си. Не оставям на никой и нищо да ми го ограбва или да ми вменява вина. Не виждам смисъл да се обяснявам, да се извинявам или да се притеснявам от това. Време ми беше тогава да се науча кое е важно за мен, да разбера, че няма нищо лошо да казвам "Не" на нещата, хората и местата, с които не си пасваме, на всичко, което не ми носи урок, дълбоко осъзнаване или радост.
Времето ни е дар. Не знаем колко ни е дадено и кога ще ни бъде отнето. Това беше труден урок за мен. Оттогава започнах да забелязвам колко малко уважение имаме към времето, нашето и на другите, как с лека ръка се разпореждаме с чуждото време, как изискваме да ни бъде дадено за проект или разговор, без да помолим, да обясним защо този проект ни пали, защо този разговор ни е важен... Прави ми впечатление, че изискваме време сякаш е нищо, а не знаем през какво е минал човекът отсреща, за да си измоли още няколко минути... Оттогава ми е пример за добро възпитание, а и за равновесна ценностна система да благодаря на някой за отделеното време, да не настоявам, да се съобразявам и да не се считам винаги за приоритет, да ценя, когато някой ми отделя късче време...
Никога не знаем каква история стои зад едно действие, зад едно решение и в една душа. Да си мислим, че сме най-важни, да изискваме и очакваме, че някой е длъжен да ни отдели време, да се цупим, фръцкаме и да ставаме пасивно агресивни, когато ни откаже е функция на ума и егото, които никога не спират да се мислят за важни. Каквито и проекти да предлагаме, колкото и важни да ни се струват те, нищо не бива да е над човещината и елементарната добросъвестност. Духът знае кога да се смири, защото иначе Вселената го смирява.