Има определени преживявания, които определят съдбата на цяло едно поколение. Когато преживяваме неща заедно, ние сме обвързани от споделения спомен за това преживяване. За поколенията, които са преживели опустошителни събития определили цяла една епоха, има точно такъв споделен психологически опит. Този опит се нарича колективна травма. А разглеждането на реакциите на обществото към минали травматични преживявания може да ни помогне да разберем как животът ни, нашите възприятия и смисъл, се променят в отговор на времената на пандемия и война.
Докато терминът „травма“ обикновено се отнася до въздействието, което травматичен инцидент има върху индивид или няколко души, колективната травма се отнася до въздействието на травматично преживяване, което засяга и включва цели групи от хора, общности или общества. Колективната травма е изключителна с това, че не само може да донесе страдание и негативни последици за индивидите, но и с това, че може също така да промени цялата структура на една общност. Всъщност колективната травма може да повлияе на взаимоотношенията, да промени политиките и правителствените процеси, да промени начина, по който функционира обществото и дори да промени социалните му норми.
Травмата е много по-фино понятие, отколкото много от нас осъзнават. Това не е просто дума за нещо изключително стресиращо. Не винаги идва от кратки, остри сътресения като автомобилни катастрофи, загуба на близък или наша лична среща със смъртта. Това, за което става въпрос при травмата, са събитията и тяхното въздействие върху ума, но това, което я отличава е как се отнасяме към тези събития, как ние възприемаме тази събития, какъв смисъл виждаме в тях и виждаме ли изобщо такъв...
Травмата може да бъде разгледана като прекъсване на смисъла за много от нас, когато начинът, по който виждаме себе си и нашата роля, начина, по който виждаме света и начина, по който виждаме другите хора е преобърнат от дадено колективно събитие. Възниква празнина между нашата ценностна система до този момент и това събитие. Този сблъсък може да доведе след себе си тежко чувство на безпомощност. Психическата устойчивост е едно от нещата, които могат да ни помогнат да стъпим обратно на краката си. Преформулиране на нашите вярвания и усещане за себе си, нов смисъл, за да преодолеем въздействието на травмата.
Колективната травма е отговор, който може да последва различни травматични преживявания. Понякога сме толкова фокусирани върху оцеляването си, че дори не осъзнаваме, че сме подложени на колективна травма.
Травматични преживявания водят до появата на физиологични, психологически, обществени и духовни последици, както и промяна и прекратяване на отношения, приятелства и партньорства. Много неща, които в друго време сме успявали да игнорираме във връзките си излизат внезапно на бял свят и ние не сме подготвени за това. Въпреки че травмата е колективна, преживяванията и индивидуалните реакции могат да варират значително, което може да доведе до по-голямо объркване относно това как изглежда колективната травма.
Нека разгледаме опита на един човек, в случая ще го нарека Иван, за да разберем по-добре как може да се прояви колективната травма. След пандемията Иван открива, че се чувства отдръпнат от всичко около него, мислите му са хаотични и той се чувства като в „мъгла“. Докато Иван е наблюдавал как колеги губят работата си, той едновременно с това е бил свидетел как любимите му хора се борят с болестта и е гледал новините, които описват една мъчителна реалност за милиони по света. Едновременно с това му се налага да прекарва повече време у дома и това изкарва на повърхността партньорски конфликти, които Иван не е готов да адресира. В него се създава чувство за безсилие и безпомощност, което води до депресия и апатия. През повечето дни Иван се чувства изтощен, измъчван от главоболие и болки в тялото. Преди пандемията той би се обърнал към своята духовност и вяра, за да му помогне да се справи със стресовите фактори в живота, но тази ситуация го кара да се обърква относно това, в което вярва. Защо се случва всичко? Защо милиони хора страдат? Какъв е смисълът? Има ли изобщо смисъл?
Иван преживява много сериозен срив на смисъла и се сблъсква внезапно с дълбоки екзистенциални въпроси, на които не може да даде бърз отговор. Въпреки че той има редица приятели, към които преди е можел да се обърне за помощ, в момента те също са подложени на огромен стрес, реакциите им са на висока тревожност, страх, паника и нестабилност и за него става все по-трудно да потърси подкрепа, тъй като разговорите с тях увеличават тревожността му. Иван усеща, че е по-раздразнителен със семейството и децата си и се чуди защо не може просто да се „отърси от това“ и да продължи живота си, защо вече не вижда нещата, а и много от връзките си по същия начин.
Иван разбира, че няма връщане към нормалността така, както е била преди. Животът на Иван, както на много други е внезапно променен завинаги.
Иван не е аномалия. Той е човек. Той е всички нас. Човек, който преживява колективна травма в отговор на травматично събитие, което оказва влияние върху него, общността, в която живее, тези, които обича, и света около него. Травмата кара телата и умовете ни да влязат в режим на оцеляване. Травматичните преживявания изкарват или най-доброто или най-лошото в нас като колективно цяло.
Докато преминаваме през колективна травма е важно да разпознаем въздействието и върху нас не само като индивиди, а и като общество, да почитаме преживяванията си, нашите и на другите хора, да проявим емпатия към себе си и другите, да се запитаме от какво се нуждаем и да съставим план за подкрепа, да използваме нашите ресурси или да намерим ресурси, които могат да ни помогнат да се справим с травмата (напр. онлайн терапия) и да не забравяме да се грижим за физическото си здраве и равновесие.
Как да продължим като индивиди и общество след подобни събития?
Освен негативните последствия на травмата, тя може да доведе и до посттравматичен растеж - положителна психологическа промяна след житейска криза или травматично събитие. Посттравматичният растеж не отрича дълбокия дистрес, а по-скоро постулира, че нещастието може да доведе до важни, основополагащи и положителни промени в разбирането на себе си, другите и света. Посттравматичният растеж може да съществува успоредно с посттравматичното стресово разстройство, а наличието му означава, че се трансформираме, започнали сме да си връщаме смисъла, да преработваме случилото се, да учим уроците си, променили сме ценностната си система към по-алтруистична и емпатична. Разбираме, че много често единственото, което можем да направим след опустошението е да подходим с вяра, да посадим нови семена, да се научим да подаваме ръка и да бъдем опора, както и да не се страхуваме оттук-нататък да търсим адекватна помощ, когато е необходимо, защото сме просто хора и няма нужда да бъдем стоици и да не показваме, че страдаме и ни е страх.
Когато сме в урагана на травмата или непосредствено след нея, може да не ни се струва възможно да намерим по-дълбок смисъл в преживяването. И все пак, като хора, ние притежаваме вродена способност да се адаптираме. За някои посттравматичният растеж може да означава повишена лична сила или по-голям екзистенциален смисъл, духовен растеж, нова ценностна система и вярвания. За други това може да бъде мотивацията да действат, за да помогнат на другите в тяхната общност. Всеки преработва травмата по свой собствен начин и често пътят към изцелението е дълъг. В един момент можем изненадващо да открием, че сме променили живота си по начин, който най-малко сме очаквали.
Растежът след травма е част от естествената ни човешка способност да осмисляме, да лекуваме и да се учим от трудностите. Той е наша дарба и право.
Как можем да разберем, че като индивиди и като общество преминаваме през посттравматичен растеж?
1. Признателност и благодарност към живота: Грижим се за себе си и един за друг, поддържаме се и си подаваме ръка, не се страхуваме да признаем слабостта си, защото знаем, че тя е част от човещината ни. Намираме по-дълбок смисъл в съществуването, откриваме, че малките неща ни радват, усещаме се по-способни да бъдем „тук и сега“, изпитваме благодарност за това, че сме живи.
2. Положителни промени във връзките ни към по-смислено и дълбоко свързване: Да, много често кризите ни карат да се чувстваме самотни и отхвърлени. Преминавайки през криза можем да се отдалечим от семейството си или да прекъснем отдавнашни приятелства. Ако преди сме били винаги „на линия“ за всеки, ако сме изграждали отношения на основата на съзависимостта, ако сме пренебрегвали нуждите си в името на някой друг, сега вече не предаваме себе си и не правим компромис с ценностите и представите ни за близост. Знаем какво заслужаваме и не предаваме себе си, за да получим внимание и любов. Култивираме дълбоки отношения, които са базирани на душевна свързаност. Разбираме как да създадем подкрепяща група от хора около себе си. Имаме здравословно чувство за принадлежност и желание да сме в помощ на Цялото. Знаем как да се погрижим и обичаме себе си, а оттам развиваме и приемаща обич и любов, която не се страхуваме да покажем и да дадем на света.
3. Нови възможности: Преработването на травмата дава тласък на вътрешната свобода, способността ни да минем отвъд страха и рамките, които са спирали растежа ни. Пред нас изведнъж се разкриват множество нови възможности за индивидуално и колективно здраве и развитие. Нов житейски път и желание да променим това, което знаем много добре, че не е работило за нас преди.
4. Лична сила: Вече знаем, че сме способни да се справим с много трудни неща, че сме много по-силни отколкото сме си мислели. Нашата самооценка и самоувереност се покачват. Не се притесняваме да пробваме нещо ново и да се провалим, защото знаем, че провалът е част от Пътя и Урока ни. Разглеждаме нещата по-цялостно, отработваме Сянката си, така че тя вече няма контрол над нас. Постигаме свобода на избора и вътрешна устойчивост. Успяваме по-лесно да се балансираме, защото познаваме себе си все по-добре. Даваме си сметка за качествата, които сме развили благодарение на травматичните събития в живота си. Разбираме, че имаме повишена емоционална интелигентност и способност да виждаме нещата през чуждите очи. Имаме разбиране за различията ни и по-голяма способност да напускаме без страх и притеснение хора и ситуации, които „не са нашите“ и с които не усещаме свързването, за което копнеем.
5. Духовна промяна: Осъзнаваме, че сме постигнали по-дълбоко разбиране за духовността и по-силна вяра от преди. Нашата вяра, нашите ценности са били подложени на тест и са преминали трансформация. Възможно е много от убежденията ни да са отпаднали и сега да са заменени с други, по-близки такива до нашата най-дълбока същност и природа.
Един от най-големите фактори, насърчаващи посттравматичния растеж, е способността да преработим емоционално скръбта и други чувства, свързани с травматичното събитие. Работата с терапевт може да бъде от голяма полза, а терапията да бъде един дар, който да дадем на себе си, за да си дадем шанса да се справим със симптомите на посттравматичното стресово разстройство, тревожност или депресия, което е от ключово значение за преживяването на растеж след травматично събитие. Няма нужда да страдаме сами, когато можем да бъдем подкрепени. Търсенето на подкрепа не е слабост, а сила. Посттравматичният растеж започва от нашата готовност да признаем, че това, което ни се е случило, е било травмиращо за нас, колкото и трудно да ни се струва такова признание.
Травмата почти винаги включва безсилие и отнемане на свободата на действие, а връщането на избора е огромна част от възстановяването от травма. Връщането на чувството за безопасност и сигурност в света, с други хора и/или със себе си е друг фактор, който води до растеж. Общуването с близки хора, с които имаме сигурна привързаност или да създадем такава с терапевта ни, би ни помогнало изключително да интегрираме болката си.
Свързаността е изключителен лек за травмираната душа. На индивидуално и колективно ниво ние имаме нужда от дълбока свързаност, за да преживеем прииждащите бури, да устоим на невъзможните урагани и вихрушки, на постоянните атаки върху добруването на човечеството и колективния смисъл. Там, където има поддаване на натиска за разединение, няма поле за растеж. Единствено чрез лечението, дълбоката обич и разбиране на индивидуалната ни душа, можем да излекуваме и колективната такава.
Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!
С признателност,
Дени
Използвани източници при написването на тази статия: