Това е обикновена история. Има малко за разказване и може да звучи, сякаш съм я измислил, но за мен тя е равна на поема. Тази млада жена знаеше, че ще умре в следващите дни. Но когато говорех с нея, тя бе бодра въпреки това прозрение. "Благодарна съм на съдбата, че ме удари така жестоко - сподели тя с мен. - В моя предишен живот бях разглезена и не вземах на сериозно духовните постижения. - Посочвайки през прозореца на бараката, тя продължи: - Това дърво тук е единствения приятел, който имам в моята самота." През прозореца тя можеше да види само един клон от кестен с два цвята на него. "Аз често говоря на това дърво" - ми каза тя. Бях изненадан и не знаех как точно да приема нейните думи. Бълнуваше ли? Или понякога имаше халюцинации? Разтревожен, я попитах дали дървото отговаря. "Да." И какво и казваше то? Тя отвърна: "То ми казва: Аз съм тук. Аз съм тук. Аз съм живот, вечен живот."
Из "Човекът в търсене на смисъл", Виктор Франкъл
