Болезнено е да наблюдавам всеки ден тук и по време на сесия, колко от нас са били научени като деца да предават любопитството си, съмнението си, задаването на въпроси и вътрешния си диалог в замяна на готовата фабула за необходимостта от страданието, за едно божество, което ни изпраща изпитания чрез него, за това, че заслужаваме да страдаме, че чрез страданието се въздигаме, че само чрез него познаваме радостта и щастието.
Попадайки в човешки ръце много истини, важни, дълбоки истини се изопачават. Какво е Вселената всеки решава за себе си. За мен тя е равновесие и добро присъствие. И така ние взимаме това добро присъствие и равновесие и казваме, че травмите, ужасите, които са ни се случили са дошли от него, че то ни тества, че чрез тях ние принадлежим на него, че то ни е изпратило тези събития с целта да ни накаже.
Какъв начин на мислене предизвиква това вярване? Кара ни да се чувстваме жертви, стоици, които трябва да търпят съдбата си, изсмуква силата ни и личната ни вяра, кара ни да се чувстваме постоянно заплашени от света около нас, да смятаме, че не заслужаваме по-добро, да завиждаме на други, които според нас не са наясно и не разбират или не знаят какво е да страдаш.
Травмите ни имат значение. Ние можем да се поучим от тях, ако искаме. Ние можем да намерим смисъл в тях, ако искаме. Ние можем да ги използваме, за да помогнем на други хора, ако искаме. Но аз вярвам, че те не са дошли от висша сила, която е искала да ни накаже.
Ако вече травмите ни са ни се случили обаче, ние можем да ги използваме, за да добием знание, смисъл, мъдрост, дълбочина и да помогнем на себе си, другите и света, в който живеем. Стига да не се фокусираме върху тях, а върху уроците от тях. Ние можем да възвърнем равновесието, от което всички така имаме нужда, защото вече ще имаме знанието за личната си сила, граници, способности и уважение и ще можем да споделим и научим и други хора на това.