В обучението по психология понякога оставаме с впечатлението, че травмата е едно отделно "голямо" събитие, свързано с насилие или пренебрегване.
Много често обаче можем да забележим в себе си, наши приятели и познати или в случая на психолозите клиенти, които на пръв поглед имат "нормални" и "подкрепящи" родители, но въпреки това преживяват паник атаки, генерализирана тревожност, депресия, различни пристрастявания, токсични отношения. Понякога това ни обърква. Защо имаме тези поведения, а на пръв поглед никаква причина за тях?
Когато започнем да опознаваме себе си, да обсъждаме и да се замисляме за нашите модели на поведение ще разберем, че травмата е всяко събитие, в което систематично ни е отказана сигурност и насока като деца, в това как да се справим с емоциите, които ни връхлитат и които сме прекалено малки да разберем.
Така започва нашата връзка с постоянното търсене на външна валидация и одобрение, поради прекъсната връзка с нас самите. Когато емоциите ни са били потушавани без обяснение, били са отхвърляни като неприемливи, ние се научаваме да потискаме същността си в името на любовта. Така търсим връзки, които преповтарят ранната ни детска опитност. Ние избираме партньори и ситуации, в които нашите мисли, нашата същност и нашата реалност продължават да бъдат отхвърляни.
Лечението започва, когато разберем, че всички тези неща са били част от нашето възпитание, но те не са част от нас, а са просто нашето минало.
Чрез осъзнаване можем да се научим на нови модели, работещи модели, а чрез разбиране на себе си можем да имаме така желаната свобода на избора.