Знаете ли, че обичта спасява? Не любовта точно, защото за мен тя предполага буйни страсти на кристали като по филмите, а има моменти, тихи моменти, където не ти е до това. Обичта. Простичката и чиста обич, като дете, като благодарна и уютна тишина, като хваната ръка, като едно позвъняване "Как си?", като едно "Искам да взема болката ти", когато си наистина, наистина зле.
Много е лесно да върви една връзка, един брак, когато и двамата са добре и щастливи, но аз не се интересувам от лесните неща. Нека говорим за онази обич, която ни кара да се грижим за партньора си, когато е болен от тежка болест и когато болката е толкова концентрирана като кристал. Тук няма буйна страст, няма онова по филмите, а има толкова повече! Нещо красиво! Нещо истинско! Нека говорим за онази обич, когато сме в клинична депресия, но някой ни обича месеци през най-тежките епизоди, през плача, през психичната немощ, през апатията. Това е да бъдеш свидетел на живота на някой друг, една невероятна привилегия!
Защо никой не говори за тази обич, за тази любов? Защото е тежко, защото невинаги е "красиво" по захаросания начин, защото е истинско и плаши в своята истинност и защото всеки си задава въпроса дали е способен да обича така или да бъде обичан така и понякога отговорът не ни харесва. Нека преди да започнем да мечтаем и да смятаме, че заслужаваме ултимативната, безусловната обич, първо се запитаме дали можем да я дадем.