Черният облак се задава, а аз се усмихвам. Напомня ми на облаците от "Кулата" в Големите Аркани на Таро, които вещаят пълно разрушение, но само с обещанието за нов живот след това. Всеки, който се занимава с Таро знае, че Кулата не пита, тя действа, нещата вече са на прага ни и ние можем само да се поучим от резултата. Дори в пълното разрушение, надеждата в тази плашеща на пръв поглед карта все пак е налична.
Човек много пъти ще разрушава и ще съгражда наново себе си по пътя на познанието и себепознанието. Много вода изтича докато се решим първо да действаме, а след това да свикнем, че промяната е всъщност това, което никога не се променя. Ставаме нещастни, ако се противим на този процес, ставаме неадаптивни, любопитството ни замира.
За да оставим назад всичко научено, да го "забравим" и заменим с нещо ново, нещо наше, морал, ценности, автентичност, ще се наложи да минем през тъмна нощ на душата. Колкото повече търсим себе си, толкова повече разбираме, че това не е процес на търсене, а на припомняне. Кои сме били ние преди някой да ни наложи неговото виждане за правилно и грешно? Кои сме били преди някой да ни каже, кое е добро или лошо? Колко от нещата, които отстояваме като абсолютна истина всъщност дори не са нашата истина, а са импринтнати от родители и общество?
За да си отговорим на въпроса "Кои сме ние?", трябва да го разгледаме в контекста на вечната промяна. Човекът, който сме днес, не е същият човек, който е утре и това може да е плашещо, но ни дава и невероятната възможност да направим различен избор от вчерашния.
Личността е като водата, тя не е фиксиран конструкт, не и когато е здрава. Тя става фиксиран, затлачен, безжизнен конструкт, когато травми от насилие, от изоставяне или неглижиране я разбиват на парчета, всяко отделно и затворено в своята собствена неинтегрирана въртележка. Дарът на терапията е не само подреждането на нашия житейски пъзел, той е цялостност и свобода.