Някои хора пишат, за да се изявяват, други, за да бъдат чути. Аз пиша, защото не мога без писането, защото ме учи на уязвимост и смирение - две неща, които много дълго време не оценявах.
Все още ме е страх да изразявам себе си, да разкривам себе си, защото бях научена да не показвам слабост, да я прикривам на всяка цена. Отнема ми огромно усилие да публикувам написаното понякога заедно с този страх, но любовта ми към думите и способността им да докосват и лекуват, да свързват, е по-силна и засега надделява.
За мен будител е всеки, който има смелостта да си позволи да се разкрие първо пред себе си, а после и пред другите (понякога съвсем непознати хора). Да бъдеш себе си, да бъдеш автентичен носи страх, но и носи свобода, огромна свобода. Да, не всеки ще разбере, не всеки ще хареса, но не е това целта. Целта е да се научим да не отбягваме ранимостта, да си позволим да бъдем неперфектни и другите да ни видят така, да покажем, че е ок да бъдем човеци, човешки същества, че има нюанси във всеки от нас, че не всичко е черно и бяло, красиво и грозно, че този дуализъм ни разделя, раздалечава, точно когато най-много копнеем за свързаност.
Гордея се с всеки, който се е чувствал безсилен някога, но е показал, че дори и в безсилието си, болката си, дори и в лош за него ден, човек е способен да създаде нещо важно и значимо, нещо достойно и с вяра (и обич) в себе си да намери своя път напред.