Преди години мислех, че реалността е непоклатима, че тя е нещо, което само по себе си е каквото е и толкова. Наричах себе си реалист с някаква особена гордост (Козирог съм какво да кажа). Сега знам, че реалността се изменя според мислите ми, че всъщност "реалност" няма в този смисъл. Вижте как възприемаме едни и същи ситуации, когато сме в клинична депресия, и когато сме щастливи. Можем да кажем, че реалността е илюзия, но аз не бих я "обидила" по този начин.
Реалността, както всичко друго в тази Вселена, зависи от нас. От нас се отронва всичко. Да, има неща непоклатими в живота, неща, които преживяваме тежко или такива, които всички ще достигнем по някое време, и все пак мислите определят реалността ни. Как реагираме на нея сега, определя как ще реагираме на нея в бъдеще. По Невропсихология ни учеха така: мозъкът е съставен от неврони, които се обособяват в мрежа (невронна мрежа). Как се създава тази мрежа, кога се активира и при какви обстоятелства зависи от Нас, от нашите реакции, от нашите Навици! Дори и да се осъзнаем по-късно, тези мрежи пак ще се активират както са научени и съзнателно няма да можем веднага да ги променим. Изисква се колосална работа да променим един вече научен мозък, влязъл в определена рамка, но не е невъзможно.
С труд, с осъзнаване, с упражнения и медитация можем да разширим тези мрежи и най-важното можем да ги изменим така, че вместо да ни пречат, да работят за нас. Една невронна мрежа създадена от реакция към травма няма да ни служи в бъдеще, но когато минем терапия, когато се научим на техники за успокоение, ще и влияем, няма да сме само наблюдатели на нещо, случващо се вътре в нас, извън нашия контрол. Въпросът е дали сме готови да се трудим, дали сме готови да се променим ние самите, а оттам и реалността, в която живеем?