Някога задавали ли сте си въпроса дали наистина заслужавате успеха, който имате? Чувствали ли сте се като „измамник“, когато някой ви е хвалил или ви е окуражавал да продължите напред? Всеки може да изпитва липса на увереност в способностите си от време на време, но ако често приписваме успеха си на външни фактори е много възможно да страдаме от „синдром на измамника.“
Синдромът на измамника може да засегне всеки, като хората страдащи от него описват чувството, че не са достатъчно умни или достатъчно добри, за да бъдат в сегашната си позиция, че по някакъв начин са измамници или че не заслужават всичко, за което са работили. Синдромът на измамника е широко разпространено явление.
Хората, които страдат от него са склонни да обезценяват своите усилия, умения и постижения въпреки множество доказателства за талант, способности и опит. Това е едно дълбоко съмнение в нас самите и убеждение, че не сме толкова умели, уверени и способни, колкото другите смятат, че сме. Имаме усещането, че ги лъжем и подвеждаме и изпитваме ужасно неудобство от това.
Това е една много мъчителна позиция, която се съпровожда от силна вина, страх и срам. Чувстваме се виновни пред другите, че ги засенчваме, а според нас ние сме чак толкова способни и достойни. Изпитваме ужасен страх, че ще бъдем разобличени и всяка критика ни смразява, срам от това, че таим дълбоко в себе си тези усещания, че не можем да ги споделим с никого, за да няма кой да потвърди тези наши ужасни убеждения, тъй като това наистина би ни съборило. Така напрежението в нас расте, докато не стигнем до момента на пречупване, в който искаме да изоставим всичко, за което усилено сме работили толкова много.
По какво можем да познаем,че имаме синдром на измамника?
Силна зависимост от външна валидация.
Инвалидизиращ страх да не успеем да оправдаем очакванията на другите и своите собствени.
Работохолизъм и стремеж към свръхпостижения/болна амбиция.
Самосаботиране преди опити за нещо ново и непознато.
Чувството, че пълен успех не е невъзможен.
Чувство на некомпетентност, въпреки очевидни демонстрирани компетенции.
Страх от неспазване на очакванията на друг човек.
Усещането, че миналите успехи и упоритата работа се дължат само на късмет.
Чувството, че сме неспособни да се представяме на същото ниво всеки път.
Чувстваме се неудобно от получаване на похвала или поздравления.
Чувство на разочарование от текущите постижения.
Чувство на съмнение в успехите ни.
Чувство на постоянен вътрешен натиск да постигаме повече или да бъдем по-добри от преди, да имаме по-добри идеи.
Тревожност или депресия, чиято основа е дълбокото ни чувство на неадекватност и неспособност за справяне с живота ни според стандартите, които сме си поставили.
Симптомите на синдрома на измамника варират в зависимост от опита, обстоятелствата, произхода и личностните ни черти.
Този синдром често е придружен от: депресия, високи нива на дистрес, токсични вина и срам,различни зависимости.
Много често се опитваме да потиснем страха, срама и вината като използваме субстанции, а депресията и социалната тревожност идват като естествен симптом на дълбоката ни вътрешна несигурност, натрапливи мисли и автоагресивна вътрешна среда.
Кои са най-често срещаните роли, в които попадаме, ако страдаме от синдром на измамника?
В зависимост от нашите личностни черти и обстоятелства:
Перфекционистът
Перфекционистите често могат да се фиксират върху това, което са пропуснали или биха искали да направят максимално добре. Те могат да получат хиляди похвали и една критика и негативният коментар няма да оставим умът им в покой с дни. Те рядко се чувстват удовлетворени от работата си или от себе си. Винаги искат още и още, нито едно постижение не е достатъчно, защото дълбоко в себе си те се чувстват недостатъчни.
Солистът
Искаме да разчитаме само и единствено на себе си, много трудно молим за помощ дори, когато най-силно имаме нужда от нея. С огромен дискомфорт делегираме задачи, защото мислим, че само ние можем добре да свършим всичко, а и не искаме да сме в тежест на хората около нас. Да сме толкова самостоятелни често е защитен механизъм от детство, в което много бързо сме разбрали, че нямаме на кого да разчитаме за подкрепа и помощ. Вероятно сме имали дистанцирани или вечно отсъстващи родители, които не са били там за нас, когато сме имали силна нужда от емоционална подкрепа или не са имали капацитета да отвърнат адекватно на нашите емоционални нужди. Това отрано ни е направило самостоятелни и еманципирани. Дори е възможно, ако се замислим, да забележим, че реално ние никога не сме били безгрижни деца или деца в пълния смисъл на думата.
Експертът
Това е човек изключително ориентиран към академичното и интелектуално знание. За него е недопустимо да не знае или да не може нещо. Ако колегите на този човек са по-информирани по дадена тема и той усети това, този човек ще чете дни наред, само за да си докаже, че може, че е точно толкова добър, ако ли не и най-добрият. Всичко останало би било подвеждащо за хората, които разчитат нa него. Човекът попаднал в тази роля често е свръхотговорен, поел цялото бреме на света върху плещите си. Често страда от натрапливи мисли за неадекватност и недостатъчност.
Естественият гений
В тази роля попадат хора, които не осъзнават, че има процес на междинен етап, наречен обучение, който отвежда начинаещите до професионално ниво, така че когато са изправени пред неуспехи, те обикновено поставят под въпрос собствената си способност въобще да направят нещо като хората, особено ако не им се получи веднага от първия път. Те вярват, че хората се раждат талантливи. Лесно се разочароват и могат бързо да преминат от едно хоби към друго. Те виждат всички около тях като постигащи успех, докато те са единствените, които се провалят. Естественият гений се ужасява от провала.
Свръхчовекът
В тази роля попадат хора, които поемат още и още и още отговорности. Те трудно казват „не“ и често работят повече от всички останали. Те често жонглират с много задачи наведнъж до пълно изтощение, а когато се разболеят от лудия си график се чувстват виновни, че не могат повече и се сърдят на себе си. Ако управлявате няколко задачи наведнъж – работа, задължения, училище, страничен бизнес, ако често се оказва, че работите извънредно, пренебрегвате приятелите, семейството или хобитата си, за да работите повече, то има голям шанс да сте в тази роля.
Как се създава синдромът на измамника?
Възпитанието и семейната среда, в която стилът на родителство се характеризира със свръхконтрол и свръхпредпазване, може да доведе до развитие на този синдром. Ако идваме от семейство, което цени високо постиженията и влага ценността ни като хора в това какви оценки получаваме, колко трофеи и дипломи имаме, вместо това какви хора сме и нашата уникална човешка ценност, има голям шанс да страдаме от синдром на измамника. Възможно е да сме имали родители, които са били приемащи и след това отблъскващи, които са се люшкали между критиката и похвалата. Така не сме се научили къде всъщност стоим като роля и успех в тяхното съзнание и това създава едно дълбоко съмнение във всяко наше постижение. Също така, семействата, в които динамиката е била силно конфликтна с много малко подкрепа, създават деца, които интернализират едно дълбоко чувство на неадекватност.
Как да преодолеем синдрома на измамника?
За да преодолеем чувството на дълбока неадекватност, е полезно да си припомним уникалните качества, които притежаваме. Можем да започнем, като идентифицираме своите вродени силни страни и заучени умения и изследваме аспектите на нашата личност, които ни отличават от другите. Разбирането кои сме може да изгради увереност и самочувствие и да ни помогне да прегърнем своята индивидуалност, както и своите дарби.
Ето няколко полезни неща, на които можем да обърнем внимание:
Да се опитаме да следим мислите си и вътрешния си диалог. Да го трансформираме от критикуващ към подкрепящ и разбиращ. Няма как да искаме другите да ни приемат, ако не приемем първо себе си, такива, каквито сме.
Да имаме предвид фактите – работили сме усилено, за да стигнем това ниво, на което сме. Вместо да се фокусираме върху следващото постижение, можем да отворим пространство, в което да празнуваме успехите си. Да наградим себе си за добре свършената работа е част от процеса, а не излишно разхищение.
Да се обградим с хора, които ни уважават и ценят за това, което сме, а не за това, което можем е много важно. Тези хора са нашата подкрепяща група, когато изгубим себе си в самосъмненията. Важно е да се научим да различаваме себе си и нашата себестойност като хора, от това което светът мисли за успех.
А накрая дори можем да създадем наши критерии за това какво е успехът, като например:
Да се осмеля да опитам нещо ново, без изобщо да имам представа какво правя и да се насладя на процеса, а не да бързам към крайната цел.
Да си позволя да бъда автентичен пред непознати хора.
Да споделя нещо, което ме притеснява с близък човек, вместо да се опитвам да бъда стоик и силен през цялото време.
Да се науча да делегирам.
Да си позволя да помоля за помощ преди да стигна своя краен предел.
Можем да започнем като си зададем някои трудни въпроси:
Как бихме дефинирали успеха в живота като цяло, ако поставим обичта към себе си, здравето и подкрепата на първо място?
Кои са нашите дълбоки вярвания покрай чувството ни за неадекватност? Кое е горивото за синдрома на измамника в нашия индивидуален случай?
Вярваме ли, че любовта се дава даром или вярваме, че се дава по заслуги?
Смятаме ли, че трябва да бъдем перфектни, за да ни одобрят, обичат, приемат другите?
Не бива да оставяме на синдрома на измамника да ни пречи да прегърнем себе си, това, което сме и да признаем нашите постижения. Можем да се опитаме да предизвикаме гласа на вътрешния си критик, като се научим на радикално приемане, достойнство, себепринадлежност и уважение към нашите таланти, дарби и умения, защото светът има нужда точно от тях, от нас, такива, каквито сме, тук и сега.
Ако статията ви е харесала и ви е била полезна, моля споделете я, за да достигне до повече хора и да помогне и на тях. Сърдечно благодаря!
С признателност,
Дени
Използвани източници при написването на тази статия: