Винаги ме изненадват последиците от нещата, които ме разтърсват най-много. Когато изпитвам срам, разочарование, възмущение, любов или раздяла силно искам да мина на следващото нещо, да избягам, да не се чувствам както се чувствам. Осъзнах, че в големия град това е много лесно. Можеш да си измислиш десетки занимания. Когато някой те пита какво прави днес, ти можеш да кажеш отидох там и там, взех си това и това, но чувството за посока или цел по този начин е илюзорно, и когато спреш за миг с ужас осъзнаваш тази истина. Казваш си, че никога не трябва да спираш, докато не стигнеш пълно изтощение. За жалост, дори и да имаш работа в града и приятели в града, гнети ли те нещо мащабно рано или късно, ако не му обърнеш внимание, ще се стигне до нещо неизбежно. На първо място все по-малко ще разбираш себе си, ще започнеш да реагираш прекалено емоционално на малки или незначителни неща, ще се чудиш какво ти става. Объркването в моя живот до голяма степен винаги се е дължало на факта, че се опитвам твърде бързо да насоча вниманието си към нови неща и 'отравям' новите преживявания с чувства от миналото, с които не съм приключила. Осъзнаването изисква тишина и време, смелост и...спокойно място.
