Болката и страданието могат да ни накарат да се почувстваме откъснати от остатъка от човечеството. Ултимативно това създава по-нетърпимо страдание от всичко друго. Чувството, че си толкова ощетен и счупен, че нямаш какво смислено да дадеш на света е най-сигурният път към това да не искаш да живееш в него. Болката и страданието според мен могат да дадат стойност на нашето човешко преживяване, стойност, която ние можем да предадем на някой друг, който страда.
Думата "пациент" произлиза от латински "patiens"- този, който страда. В такъв смисъл всички сме пациенти, защото всички страдаме. Това постоянно бягство на хората към щастието е разбираемо, разбира се, но не съм убедена, че добавя стойност на живота. Дали човек може да добие дълбочина, ако не е страдал? Замислете се над това. Човек може да бъде щастлив и докато страда, може да намери себе си, призванието си, да даде нещо на света, да се свърже с хората и докато страда! Каква фундаментална идея - не да гледаме на страдащия със съжаление, а да го повдигнем, като му дадем шанс да изрази себе си и да предаде своя смисъл, своите разбирания и да участва в света, вместо да бъде отделен от него. Не е задължително да си здрав, силен или щастлив, за да имаш място в този свят, за да има животът ти стойност или смисъл, за да бъдеш част от човечеството или обществото.
Страданието и болката са огледала, които понякога за първи път ни запознават с нас самите. Някои хора минават през живота без никога да са се срещали със себе си. Да се усетим живи чак, когато ни боли, да разберем кои сме, чак когато страдаме само по себе си е смисълът на болката. Нека не бягаме от нея фанатично. Нека, ако ни посети, да се оставим да си свърши работата и да ни научи. Дори и с нея можем да живеем живот, с който да се гордеем.