В света дебнат интересни митове, че намирайки призванието си човек моментално става щастлив. Дали е така?
Много често призванието ни ще ни сломи, ще разпука черупката ни, ще ни накара да се съмняваме отново и отново, за да видим кое от всичките неща е наистина важно, кое реално остава.
Ако призванието ни е да помагаме на болните, ние всеки ден ще се срещаме с болестта и нейните умопомрачителни последствия.
Ако призванието ни е да вдъхновяваме, ще бъдем нападнати, нашата себестойност и самочувствие предизвикани, критикувани, за да можем да стигнем до нашия център, който не зависи от чуждото мнение.
Ако призванието ни е да изведем другите от тъмнината, ще трябва да се справим с ужаса на собствената си тъмнина.
Нашето призвание ще дойде с множество предизвикателства, мъки, тръни и съмнения. Често ще се питаме дали сме на правилния път, дали това не е прекалено трудно и защо го правим въобще. Нашата черупка ще бъде счупена от тази безмилостна борба за смисъл и съществуване. Тя ще се пропука и нашият свят, такъв, какъвто го познаваме, ще свърши.
Да следваш призванието си няма за крайна цел щастието. То може да е вторичен продукт на всичко останало, но не и негова основна идея. Разпадането на нещата, на които сме разчитали, има за цел да ни държи автентични, смирени и силни по пътя ни, осъзнати за великолепието на това нещо в нас, което се бори да се роди.