Човек трябва от време на време да си напомня колко дълъг път е извървял.
Понякога толкова много спомени завладяват сърцето ми, че се обърквам в чувствата си: първата ми любов, която не помня вече конкретно как изглежда, баба ми приготвя палачинки, едно изкачване на главозамайващ планински връх без подходяща екипировка ме кара да се смея на наивността си и зачервените си уши, една болнична стая и един кабинет, един град ми казва да се върна при живите, една книжарница, едно момче.
Всичко, което някога сме преживявали, всичко, което минава през нас се слива в едно в нас. Така и трябва да бъде. Спомените, независимо колко травматични, трябва да бъдат интегрирани, ако не искаме старите рани да станат наше проклятие. Докато продължаваме да държим спомените от страданието си живи, то и трагедията е жива. Позволим ли на тялото и съзнанието ни да бъдат тук и сега, ние заживяваме с последствията, които могат да станат почва за нашето оздравяване.
Comments