• Дени Бояджиева

Травмите в детството и способността ни да оцелеем.

Updated: Aug 12, 2020

Травмите в детството ни могат да доведат до зрялост, която изкарваме в състояние на постоянно оцеляване. Зрялост, в която се страхуваме да пуснем корени, да правим планове за бъдещето, да се доверяваме, да си позволим да бъдем радостни или да създаваме собственото си щастие. Дар е да изместим фокуса от оцеляване към пълен живот. Това не е лесно, но животът има много повече какво да предложи от оцеляване.


Това, че сме оцелели е достойно за уважение. Дори и никой да не разбира колко невероятно е това, че все още сме тук след всичко, през което сме преминали. Фактът, че сме тук днес, означава, че заслужаваме да се гордеем със себе си. Дори и никой да не вижда колко много сме се борили за своето оцеляване.


Ние не „живеем в миналото“, само защото искаме да слезем надолу, да изследваме и да преработим травмите на детството си. Всъщност по този начин ние работим върху дълбокото си изцеление, не само за нас самите, но и за колективното цяло, като избираме да не продължим цикъла на насилие и травма.


Да обичаме себе си не е лесно, когато не сме били обичани от най-близките ни хора. Навсякъде около нас чуваме, че трябва да бъдем силни, трябва да правим повече, да забравим миналото като го потискаме, да вървим напред и да не се обръщаме назад. Всичко това насилие над себе си, само за да „изглеждаме“ като нормални хора, да бъдем като всички останали, да скрием белезите си и преживяванията си, само защото мислим, че те ни правят „грозни“ и незаслужаващи любов.


Насилието и потискането, които се приемат за норма от света около нас ни учат, че всяка проява на „слабост“ и „чувства“ означава, че сме свръхчувствителни и нестабилни, че някак заслужаваме да бъдем третирани лошо, че никога не сме достатъчно добри.


Да изследваме начините, по които сме интернализирали гласа на нашите потисници е трудна задача. Да развием не-насилие към себе си, емпатия и разбиране също, но това е и проява на смелост и себеуважение.


Насилието над нас изкривява представата ни за себе си, кара ни да повярваме, че сме някак сгрешени, лоши или незначителни. Когато ние мислим, че сме виновни за насилието над нас, че споделяйки чувствата си си просим още от същото, когато се чувстваме виновни без вина или засрамени от себе си, ние губим силата си.


Изцелението започва, когато в центъра на отношението ни към нас самите поставим маркери, които ни напомнят за нашата доброта, заслуги, вътрешна истина. Оздравяването на травмите стартира с въпроси като: Каква е атмосферата около мен? Кои са препятствията, които ми пречат да застана смело до себе си и да отстоявам истината си? Кой ме кара да чувствам срам от това, че съм себе си?


Много често в практиката поставяме акцент върху вътрешната ни среда, но външната среда също има огромно значение. Ако не се намираме в атмосфера, в която сме подкрепени и се чувстваме на сигурно място, много трудно ще успеем да се обърнем към себе си. Трябва да се погрижим първо за основните си нужди преди да решим да навлезем навътре и да елиминираме от живота си всичко, което ни потиска и е токсично за нас.


#дарътнатерапията #травматерапия

20 views0 comments