Случва се така понякога, че виждаме стария ни живот, мислене, връзки обгърнати в пламъци. В този момент ни обзема ужас, защото отъждествяваме себе си с всичко това, с всички роли, които сме заемали. Ние не сме тях. Ние сме нещо много повече.
Ако искаме обаче да се излекуваме, ако искаме да преминем нататък, да разгърнем живота си, трябва да минем през пламъците. В такъв момент нашият пристан е вярата, не да потискаме страха, не да се опитваме да бъдем изкуствено смели, а дори с голям страх да преодоляваме тези огнени стени.
За първи път ми се случи, когато напуснах дома си, който вече не беше дом, за да търся друг такъв много, много далеч. Но бързо осъзнах, че не можеш така лесно да замениш едно с друго. За втори път ми се случи, когато се влюбих в един лош човек. Може би най-страшната стена от пламъци срещнах преди три години с една диагноза и едно състояние, от което не мислех че ще мога да се оправя и да се върна към "нормалния" свят.
Сега всеки ден давам най-доброто от себе си, някои дни успявам повече, други по-малко, трети са катастрофални, но изпитвам свобода (безценен дар), радвам се, че всеки ден избирам да не се преструвам и живея моята истина. Най-коварният и задушлив дим идва обаче от егото, от чувството, че си сам и страдащ, че си недостоен за обичане, защото не си цял, от травмите и грешния модел на мислене, който си въртял като отрова години наред.
Как да напуснем горящия кораб, ако този кораб е собствения ни Аз? За мен единственото спасение беше да скоча в морето на духа и да го оставя да ме понесе, без контрол, без очаквания на брегове, за които дори не съм мечтала. Все още се усещам като пътешественик, някой, който хем не го е страх да изгуби брега от поглед и да се спусне в черните дълбини, хем желае сигурен пристан, където да поостане сега, после, завинаги.
Comments