Правя си лоша услуга, като преценявам къде се намирам съобразно това къде искам да стигна. Знам, че това е последствие от желанието ми да си поставям крайни цели. Гледам къде съм в момента на фона на това, към което се стремя.
Всичко, което постигам по този начин е да изпитвам тревога и неудовлетвореност. Макар да не спирам да вървя в избраната от мен посока, развитието не е линейно, както животът не е линеен. Забравям, че това че е нормално. Искам да постигам нещата бързо и ефективно (като типичен Козирог). Искам да виждам резултатите от моите усилия. Макар да знам много повече отпреди, понякога все още се ядосвам за неща, които нямат смисъл. Все още се уча на търпение, защото се случва да забравя колко е важно.
Цветето разцъфва толкова, колкото трябва и не съди себе си. Защо не гледаме на себе си като на цветя? В естествения свят няма насилване, но в човешкия постоянно се насилваме за щяло и нещяло, да сме по-бързи, по-дълбоки, по-успели, по-извисени. Ужас. Творческият импулс сам по себе си е дълбок и неугасим, но се блокира от цялото това състезание и от всичко, което ни разкъсва невидимо за другите. Сами предизвикваме сривовете и болестите си. От нетърпение, от съмнение, от вечно съревнование. Колко излишно. Забравям, че съм избрала начин на живот, който да е максимално откъснат от миналото ми (корпоративно) ежедневие, избрала съм да създам нещо, което отговаря на най-вътрешните ми ценности и потребности, но и това не се случва лесно. Лесно няма.
Дори и човек да открие от какво има нужда, да е наясно със себе си относно пътя, обкръжението, ежедневието, професията си, Вселената просто му изпраща други предизвикателства. Все едно си казва "Ето, супер, това го научи. Много хубаво. Хайде сега да научиш още няколко неща.", а и понякога те поверява дали още си спомняш наученото отпреди. Независимо колко сме несъвършени, ние сме в един постоянен процес на цъфтеж. Каквото и да сме постигнали, където и да се намираме по пътя, това е повече от достатъчно във всеки един момент.
Comments