Search
  • Дени Бояджиева

Относно крайностите...

Крайностите само водят след себе си още крайности. Хора, които са прекалявали с дадено поведение, рязко завъртат волана и се "пробуждат" и "осъзнават", а всъщност са попаднали в капана на другата крайност (който си е все този същият капан).




Да отречем всички "пороци" отведнъж и да станем много праведни, да започнем да проповядваме, е признак на момента на илюзията, в който всеки новобранец попада неизбежно в началото, когато се е въодушевил от дадена кауза или идея. Нека не забравяме обаче, че човек много трудно се отървава от демоните си и колкото повече се мъчи всячески да ги изостави, толкова по-неподготвен е, когато те се завърнат, този път под друга форма - фанатизъм, високомерие, арогантност - просто защото с потискане не става. Човекът не се извисява отрязвайки частите от себе си, които не харесва. Не е толкова лесно.

Истината е тази, която остава след като мине неизбежният крах на идеализма. Падението на илюзиите оставя след себе си безбожна празнина. Как запълваме тази празнина е нещото, което всъщност е ценното и е важният урок заложен още в началото, за чието съществуване не сме и подозирали.

И докато коментираме кое е по-правилно, докато се увличаме по спорове и демонстрации кое е по-хубаво, селото или града, това хранене или онова, да носим ли грим да не носим ли грим, докато проповядваме и се извиняваме после, животът тече.

Животът, който съдържа в себе си всичко, който има място за всичко и всички, който има равновесие и правила и не изисква от нас да сме еднакви. Силата му, тази втъканата в основата на душата ни, съществува в баланса и справедливостта. Само че доста често справедливостта боли и за двата отбора, защото не става само с отказ от нещо си, става с разбирането, че всяко нещо има място и смисъл в живота ни, дори и пороците.