Когато търсим знак...

Когато поемеш по незнаен път (извън зоната на комфорт), започваш да търсиш знак от Вселената. В началото си уплашен и объркан. Тръгнал си нанякъде и чувството е, все едно крачиш чисто гол. Няма за какво да се хванеш, всичките ти патерици (представи и мечти) си ги оставил на вратата, когато си излязъл. По навик почваш да се захващаш за нови неща, но и те се оказват недостатъчни. Почваш да търсиш друга 'външна' идентификация – да си хипи, хипстър, сериозен, несериозен, фотограф, писател или каквото там и всичките тези неща не си ти, или всичките са ти, но не са основата, която търсиш. Бавно осъзнаваш,че тя е била вътре в теб през цялото време. Започваш да разбираш,че трябва да се пуснеш от всичко. Това е най-страшното да няма патерица, за която да се хванеш. Да бъдеш истински свободен и отговорен за себе си.

Малко по малко намираш учители и то където най-малко очакваш, хубаво е и това, че и сам си ставаш учител, а и приятел. И по някое време усещаш, че крачиш без да питаш или поне питаш все по-малко, защото пътят е по-важен от въпросите, а отговорите са като бъдещето - рано или късно идват сами стига да не спираш да вървиш.