Едно от най-болезнените неща е вътрешното объркване, когато отново се усетиш на кръстопът, момент, който си вярвал, че вече си надмогнал и преживял. В такива мигове се чувстваме най-сами, уж сме стигнали до някаква вътрешна мъдрост и сме си стъпали на краката и на пътя, последвали сме дъха си, а пак сме изгубили сякаш мястото си.
Чудим се дали наистина сме имали какво да предложим. Чудим се дали наистина сме взели правилните решения и не сме пропуснали някои възможности.
Отчаянието, затворените врати, възможностите, които ние много добре знаем, че не са за нас, но въпреки това ги мислим от страх, от объркване, всичките тези неща не са добър съветник. Оставени да ни водят, ние започваме да потискаме точно тези части от нас, които ни мотивират, които ни палят, които ни правят уникални. Тръгнем ли по този път, връщането е трудно. Търпението, усилието без насилие и надеждата биха ни свършили по-добра работа.
Кога ще спрем да се отказваме от себе си?
Да, ние всички имаме нужда да бъдем приети, но каква ще е ползата ни, ако от нас е приета само една част?
Да, ние всички имаме нужда да оцеляваме, да се реализираме, но каква ще е ползата ни, ако не е в областта, в която душата ни гори?
Каква ще е ползата, ако сме добри, възпитани и послушни, за сметка на огъня, който ни дава мотивация и сили, за сметка на страстната ни отдаденост или палитрата на характера ни?
Когато прегръщаме някого, целия ли човек прегръщаме? А когато прегръщаме себе си?
Comments