Нима сме запазили въображението си, светлинката си, дивостта си? Или сме ги дали в един момент без да разберем, а и в името на какво все някак не успяваме да се сетим, особено когато някое дете ни зададе "неудобен" въпрос и ни събуди за истинското щастие, тук и сега.
Днес по повод един детски искрен въпрос си припомних една история от моето детство. Спомних си как, когато бях на 7-8 години, след един рецитал на класа, баба ми ме грабна за ръката и хукнахме да излизаме без дори да мога да се сбогувам с приятелите ми. Тогава разбрах, че съм я изложила, защото съм дошла на рецитала с любимите си (ежедневни) дънки, кецове и топла карирана риза, а не с рокличка както всички останали. Въобще не ми беше минало през акъла да се преобличам. На онази възраст все още се преценявахме по очите, не по възможностите или кой как изглежда, но бяхме деца, а възрастните имат различни идеи.
Замислих се днес, че в онзи момент, за разлика от много други по-нататък, аз наистина бях това, което съм - една разбойничка с ожулени колене, дънки, кецове и рошава коса, която насила са накарали да наизусти нещо, което не усеща и не разбира. Знам, че на баба не и е било лесно с мен, все казваше, че имам голяма устяга, но в този момент, когато ме стискаше за ръката и ме влачеше засрамена към къщи, реших да си замълча. Много по-късно след като вече бях научила "правилата на играта" разбрах какво всъщност се е случило.
Има едни малки моменти в нашето детство, които уж са незначителни на пръв поглед, но на втори се оказва, че са ни оформили по някакъв неочакван начин.
Наистина като дете бях дивачка и задържах доста дълго тази щастлива дивост в себе си, докато натискът на общество, връстници и живота като цяло не ме пречупи и не реших да отхапя от ябълката и да забравя завинаги зовът на дивото. Чак сега по време на все по-честите ми посещения в гората и с промяната на разбиранията ми и иначина ми на живот, усещам отново това нещо в себе си, което осъзнавам ужасно ми е липсвало.
Една част от мен се пробужда за нов живот, но реално тя е била просто заспала и чакаща да си я припомня. Тази важна част, която е в противовес на питомното, безопасното, нормираното, повърхностното, потискащото, в опозиция на "не стъпвай там бос", "не се качвай опасно е", "не ходи по тревата", "момиченцата са така, а момченцата онака", "не играй там", "не играй това/така", "не обличай това", "не ми задавай глупави въпроси", "слушай, не мърдай, бъди послушен". Не само да си припомня, а да усетя какво съм била преди всички тези неща, ме изпълва до последна клетка с жизненост, пъргавост, свежест, бързина, трепет и живот. Чудим се как изгубваме невиността си, но разбираме конкретно какво сме изгубили, чак когато видим истински свободно и необременено детето си или децата като цяло, да тичат, да се радват, да обличат първото нещо, което им дойде стига да е удобно за игра навън. Усетим ли го веднъж и не успеем ли да го заглушим, ставаме търсачи.
Comments