• Дени Бояджиева

Защо пиша.

Когато се преместих от София в Търново преди три години, нямах конкретен план. Преместих се без да познавам никого и града с един сак, в който имаше главно книги, блендер и туристически обувки. За първи път нямах нищо и бях нищо и това ми даваше безгранична свобода. Дойдох в Търново, за да оцелея, да намеря начин да живея, да бъда. Имах нуждата да прекъсна рязко живота си в София. Не, не беше точно нужда, а едно голямо ТРЯБВА, трябваше да прекъсна живота си там, за да намеря място, където мога да дишам, да се будя и да се излекувам.





Изнесох десет години живот в София за 24 часа, докато накрая лежах на пода на квартирата, в която бях прекарала пет от тези десет години, и в четири сутринта с огромен страх, решителност и жажда за светлина (най-накрая светлина) знаех дълбоко, че постъпвам правилно.


Когато човек прави големи промени, винаги успокоява приятелите си, че се местиш за кратко, че сигурно ще се върнеш, защото ти самият си ужасно уплашен, а аз не бях свикнала да вярвам в себе си. Получих безброй въпроси, учудени погледи, неразбиране как така напускам големия град и всичките му възможности, за да се "забия" в един "малък градец" сама. Най-близките обаче разбраха и най-вече повярваха в мен, когато аз не знаех как да започна да обичам отново себе си.


Шест месеца станаха година, годината стана две, а после и три. Първата година в Търново беше прекрасна и ужасна. Бях най-накрая на място, което мога да нарека у дома, но бях ужасно болна физически и психически. Душата ми гореше и искаше буквално да изхвърли от всяка пора всичката чернилка и отрова, която беше поела, да се освободи, да отплесне криле към светлото. Процесът беше умопомрачително болезнен, тъмен и страшен. Малко се смея на тези романтични филми, които показват търсенето на просветление, излекуването като някакво забавно, позитивно пътешествие в екзотични държави, в края на което намираш любовта и себе си и всичко, което си искал едва ли не без труд, без усилие. Където и да си, носиш себе си. За някои от нас просветлението и намирането на изгубеното Аз, означава да минеш през душата си, през Сянката, през травмите, през безмълвния ужас и невероятната красота на това да си човек. Плът, кръв и душа. Религията, четох някъде, е за хората, които се страхуват да не отидат в ада. Духовността е за тези, които вече са били там.


Търново и гората ме приеха като стари приятели, като прегръдка, като топла бабина гозба и прошепнаха на еленченския ми корен, че съм вкъщи, че съм на сигурно, обаче много работа ме чака.


Много от приятелите ми така и не разбраха защо напуснах големия град, но и аз не мога да го обясня точно, освен да разкажа част от историята си, чувствата си и да кажа, че душата ми даде ултиматум, безапелационен, краен, или-или. Извиних и се, че съм я накарала да чака толкова дълго и започнах да пиша.

6 views0 comments