При много от нас идва този момент - искаме да пътуваме, да се докоснем до нещо различно и се надяваме пътят да ни промени, да ни одухотвори, може би дори смири.
Вниманието ни към живота понякога се отплесва и ние се впускаме в места, хора и случки, без да се вглеждаме в тяхната цялост или смисъл. Когато се чувстваме изолирани и несигурни, самотни, често се опитваме да скрием себе си, това което е вътре в нас, за да паснем на някого, да му угодим или избегнем конфликт.
Да осъзнаем това не означава да съдим себе си, а да разберем, че вътрешното и външното са в един безкраен танц, чиято цел е допълване, обмен, опит.
Ние сме човешки същества, всички грешим, всички имаме пропуски, но ако си позволим да бъдем себе си в мига, да го оставим да мине през нас и да ни промени, ще разберем, че всяко истинно нещо е светлина, че всяка истина е свещена.
Когато вътрешният ни свят не се препокрива с външния, съществуването има тенденцията да ни смазва. Макар често да ни се струва, че прикриването на вътрешния ни свят ще ни предпази от страдание, в действителност не е така. Сърцето издъхва от страха или липсата на мечти. Понякога нещата, които правим в борбата си срещу действителността изглеждат безумни.
Защо деветдесетгодишната баба продължава да се грижи за цветята си през пролетта, защо ослепелият художник или глухият композитор продължават да творят, защо писателят продължава да пише, дори когато няма кой да чете страниците му? Да доставим на сърцето си една радост, без да е велика, без да е впечатляваща, една простичка среща между ежедневието и душата, предотвратява срива.
Когато ни се струва, че не сме в състояние да направим още един опит, когато се чувстваме унизени или изтощени, когато лошотията, злобата на хората ни довежда до ръба, когато не знаем дали сме на прав път и виждаме само затворени врати, или нищо не се случва и сме в застой, трябва да си напомним, че нашият дъх среща дъхът на света, нека изпуснем една огромна въздишка, а после, въпреки всичко, да опитаме отново.
Comments