Всички се раждаме само с един дълг: да бъдем себе си в добро и лошо. А колко време пропиляваме, мъчейки се да сме перфектни, сравнявайки се с другите? Насърчават ни да го правим, защото така сме щели да се усъвършенстваме. И така постоянно се увличаме да живеем нечий чужд живот, да се чувстваме зле, че не сме такива или онакива, че нямаме това или онова. Иронично е, че Вселената разкрива най-голямото си изобилие, когато си позволим да бъдем такива каквито сме, а не когато с всички сили се пънем да сме други, или да сме 'перфектни' като някой наш познат или онлайн персона. Често се препъваме в собствената си несигурност, в онзи малък гласец, който ни казва, че сме недостойни. Тогава искаме да се надуем, да станем толкова големи, че да засенчим болката, да се отдалечим от страданието. Ако сме по-големи, значи сме важни, ако сме по-големи, значи може някой да ни обикне, но така пък другите трябва да са по-малки, за да бъдем ние спокойни, че няма нещо или някой да ни нарани. Истината и страданието понякога са вселенска корекция и колкото по-раздути сме станали, толкова повече ще страдаме, за да можем да се смирим и опомним, да си простим, задето сме отказали да приемем уникалното си място в тъканта на живота. Стига да се приеме, обикне и разбере, всеки може да намери себе си и мястото си. За мен простичкият живот носи най-голямо щастие.
Comments